Стефани Гарбер - Легендата

После внимателно я остави в студената прегръдка на една статуя с протегнати ръце.

За миг Тела изпита странния импулс да му благодари. Но точно на Джакс нямаше да благодари никога.

— Все още те мразя — каза тя.

— И толкова по-добре.

Джакс излезе мълчаливо от градината, даже ботушите му не вдигнаха шум. Веднага щом той изчезна, Скарлет помогна на Тела да се измъкне от каменната прегръдка на статуята.

Краката й още се подгъваха, но можеше да стои права, стига Скарлет да я подкрепя. Облегна се на сестра си. Въздухът в градината още беше топъл, но студът вече се промъкваше. По самотните статуи лепнеше слана, а нощните пеперуди отдавна бяха изчезнали.

— Може ли да се върнем в двореца? — промълви Тела.

— Разбира се — каза Скарлет.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Джулиан.

Скарлет поклати глава и нещо неизречено премина между двамата. Джулиан я целуна леко по бузата, после погледна Тела. В кехлибарените му очи се четеше съчувствие.

— Съжалявам — каза той. Не спомена името на Легендата, но Тела знаеше, че говори за него. — Когато човек е част от играта му, той може да му внуши, че целият свят се върти около него. Но свърши ли играта, винаги си тръгва и не поглежда назад.

Сигурно се надяваше да помогне, но думите му само влошиха нещата.

— Няма значение — отвърна тя. — Просто се радвам, че играта свърши.

Джулиан потри врата си. Тела се побоя, че ще каже още нещо, нещо, което ще я принуди да се изправи лице в лице с чувствата си. Но той сигурно нямаше търпение да намери брат си. Беше се досетил, че планът се е провалил, още щом я видя в прегръдките на Джакс.

Без да каже нищо повече, Джулиан тръгна към изхода на градината и изчезна в мрака.

Скарлет погледна Тела и очите й бяха пълни с въпроси. Въпроси за майка им може би или за играта, или как Тела се е докарала до това състояние.

Но Тела нямаше сили да спори, нито да се сблъска с разочарованието на сестра си. Скарлет заслужаваше отговори, но тя още не беше готова да й ги даде. Просто искаше някой да я утеши и да се погрижи за нея, докато слънцето най-после не изгрее.

Скарлет я прегърна силно.

— Нямам търпение да ми разкажеш всичко, когато си готова.

— Предпочитам да забравя — въздъхна Тела и се отпусна в прегръдката на сестра си. Уж нямаше желание да говори, но след като започна, останалото се изля по своя воля: — Направих грешка, Скар. Забранила си бях да се влюбвам, но май съм се влюбила в Легендата.

Този беше най-тихият Елантинин ден, който Меридианната империя помнеше. След седмица на ярки съзвездия и трескава подготовка всички празненства за рождения ден на императрицата бяха отменени заради влошеното й здраве. Гражданите и гостите на Валенда бяха уведомени за болестта й още сутринта и цялата столица тънеше в мрачно настроение. Дори слънцето сякаш бе загубило от блясъка си и се криеше зад облаци. Само едно ъгълче се подаваше и пращаше лъч светлина в стаята, където Донатела Драгна седеше със сестра си Скарлет.

По-малката сестра имаше чувството, че се е озовала в свят, където най-сладките й сънища и най-страшните й кошмари са се сблъскали.

Толкова пъти беше сънувала майка си. Най-често кошмари, в които майка й я изоставя отново. Но понякога сънуваше как се връща при нея. Винаги се случваше по един и същи начин. Тела спи, а после майка й я събужда с нежна целувка по челото. Тела отваря очи, после прегръща майка си и я залива неописуемо щастие.

Винаги беше едно и също — гърлото й се стяга от напиращи сълзи и неудържим смях. Онова особено щастие, така интензивно, че причинява болка. Притиска гърдите, отнема думите. И чувството би трябвало да е още по-силно сега, когато майка й най-после се беше върнала.

Тя лежеше на леглото на Скарлет, спокойна като прокълната принцеса от приказките, с тъмна коса, бледи страни и неестествено червени устни. Тела се опитваше да не отдава голямо значение на твърде наситените цветове на кожата и устните, напомняше си, че години наред майка й е била рисунка върху карта, а не жива жена.

Важното бе, че вече е свободна, и то благодарение на Тела. Това само по себе си би трябвало да я окрилява, да я накара да литне като птичка из стаята, през прозореца и над остъкления двор долу. Само че мисълта за криле я подсещаше за татуираните криле върху един мъжки гръб. А това на свой ред я подсещаше за единствения човек, за когото не би трябвало да мисли. Легендата.

Кръвта във вените й закипя.