Джим Батчер - Фурията на курсора

Тави прекара вечерта в посещение на ранените. Всеки път, когато имаше малко свободно време, той ги посещаваше, говореше с тях, въодушевяваше ги колкото може. Беше мъчително да гледа осакатените легионери, всеки от които беше пострадал при изпълнение на неговите заповеди.

Вземаше Кайтай със себе си по време на всяко посещение — всъщност той я вземаше където и да отиде, включително на щабните съвещания. Представляваше я като посланик Кайтай и повече не обясняваше присъствието й по никакъв начин, цялото му поведение показваше, че тя е доверен човек, а тези, които имат въпроси или коментари за нея, по-добре да ги запазят за себе си.

Искаше хората да свикнат да я виждат, да разговарят с нея, докато не разберат, че тя не представлява заплаха. Това беше метод за адаптация от чичовите му уроци по овцевъдство. Тави с удивление си помисли, че по същия начин би обучавал овцете да свикнат с нов овчар или куче.

Тя се отказа от дивашкото си облекло и започна да носи една от униформените туники на Тави, кожени панталони и ботуши за езда. Отряза дългата си коса в стила на легионерите, остана само естественият им цвят, сребристобял.

Докато вървяха, тя кимна.

— Пет години. През това време — каза тя, — опитвала ли съм да те измамя?

Тави посочи с пръст белия белег на бузата си.

— През първата нощ на нашата среща ме награди с това с помощта на каменния си нож. И си мислех, че си момче.

— Ти си муден и тъп. И двамата знаем това. Но опитвала ли съм се някога да те измамя?

— Не — каза той. — Никога.

Тя кимна.

— Тогава имам идея, която трябва да представиш на Първия лорд.

— Наистина?

Тя отново кимна.

— Ние ще възпираме известно време Насаг и неговите хора, нали?

Тави кимна в знак на съгласие.

— Докато Първият лорд не разгроми силите на Калар, ние ще трябва да останем тук, за да сдържаме и притесняваме канимите, като се надяваме да задържим колкото се може повече от тях тук, за да не се притекат на помощ на Калар и така да ангажират част от нашите войски.

— Тогава ще ти трябват много разузнавачи. Малки мобилни групи.

Тави направи гримаса и кимна.

— Да. И това никак няма да е забавно.

— Защо?

— Първо, заради тяхната бавна скорост на придвижване — каза Тави. — Разузнавачите много лесно ще ги забележат или проследят, а след това и ще ги хванат — особено през нощта. А ние просто нямаме достатъчно коне, за да снабдим всички. Ако не измисля нещо, ще загубим много добри хора.

Кайтай наклони глава.

— Значи ти оставаш капитан?

— Засега, да — каза Тави и кимна. — Фос казва, че най-вероятно Сирил ще загуби левия си крак. Според закона на короната не се допуска офицер в легиона, който да не може да марширува и да се бие заедно с хората си. Но съм почти сигурен, че той ще бъде приет в легиона като аташе на короната или произведен в регионален консул по стратегия.

Кайтай вдигна вежди.

— Какво означава това?

— Че той ще ми дава заповеди, как и къде да се движа. Но аз ще вземам решения по време на битка.

— Аха — каза Кайтай. — Боен командир и мирновременен командир, както ги нарича моят народ. Единият взема решения по време на битка, а другият — през останалото време.

— Звучи като истина — каза Тави.

Кайтай се намръщи.

— Но ти не трябва ли да следваш същите правила? Не можеш да маршируваш заедно с твоите хора. Без да използваш фуриите, които вашия народ призовава на пътя.

— Точно така — усмихнато каза Тави. — Но те не го знаят.

Кайтай изненадано вдигна вежди.

— Какво? — попита Тави.

— Ти… ти не… — тя се намръщи. — Горчивина. Тъга. Всеки път, когато говориш за своята неспособност към магия, това ти причинява болка.

— Знам — каза Тави и беше донякъде изненадан, когато се чу да го казва спокойно, без познатата малка болка от разочарование и тъга от несправедливостта на всичко това. — Предполагам, че сега това не е толкова важно за мен. Знам какво мога, дори без да знам как да призовавам фурии. Прекарах целия си живот в очакване да се случи това чудо. Но ако никога не се случи, тогава нека бъде така. Не мога постоянно да стоя със затаен дъх. Време е да спра да чакам. За да живея.

Кайтай съсредоточено го погледна, после се изправи на пръсти и го целуна по бузата.

Тави се усмихна.

— За какво?

— За това, че намери собствена мъдрост — каза тя, усмихвайки се. — Може би още не си безнадежден, чала.

Тави изсумтя, когато се приближиха до втората каменна сграда, издигната от инженерите — командния център. Бяха го построили от най-големите камъни, които успяха да извлекат от земята, и бяха оставили по-голямата част от сградата толкова дълбоко под земята, че най-долните помещения, в това число и командирската му стая, всъщност се намираха под нивото на реката.