Джим Батчер - Фурията на курсора

Неестествените облаци се стопиха, след като в продължение на няколко дни изсипваха непрекъснат дъжд, а нивото на реката се повиши с повече от три фута. Водата долу още кипеше от акули, пируващи с останките на мъртви каними, които биваха изхвърляни там в продължение на повече от седмица.

Няколко магически лампи, оцелели от битката, както и погребалните клади за падналите алеранци, бяха онези слаби източници на светлина, които Маркус можеше да забележи.

Последните огньове все още горяха в местата за погребения северно от моста — просто имаше твърде много тела за правилно, персонално погребение, освен това дъждът пречеше на погребенията и гасеше огньовете, и Маркус се радваше, че най-трудната работа, да положат падналите, е приключила. Лицата на загиналите щяха да му се явяват насън в продължение на няколко нощи или десетилетия, но те нямаше да нарушат неговия мир така, както биха могли преди три години.

Маркус скърбеше за тях, съжаляваше, че са станали жертви — но споменът за тях го правеше още по-силен. Тези хора може да са мъртви, но те все още бяха легионери, част от традиция, която се простираше далеч назад и се губеше в мъглата на алеранската история.

Те живяха и умряха в легиона, бяха частици на нещо, което беше много по-значимо от просто сбора на съставните му части.

Точно както и Маркус беше такава частица. И винаги е бил. Дори и ако в някакъв момент е забравял за това.

Той въздъхна, гледайки звездите, като се наслаждаваше на уединението, което мракът предлагаше на върха на моста и където вечерният вятър отнасяше остатъците от вонята на битката. Спомняйки си колко трудно и опасно беше сражението, Маркус осъзна, че е много доволен от това, че отново е във форма.

Отново може да води достойна битка в името на добра кауза.

Той поклати глава и се ухили.

Нелепо е. Подобни чувства бяха характерни за някой с много по-младо, не толкова ожесточено сърце. Той знаеше това. Но от това те не ставаха по-слаби.

Чу съвсем слабо шумолене на тъкан, развята от вятъра.

— Най-накрая — каза той тихо. — Точно си мислех кога ли ще се появиш.

Висок мъж в обикновен сив пътен плащ с качулка изникна до Маркус и също се облегна на перилата на моста, гледайки към реката.

— Е?

— Плащай — каза Маркус тихо.

Гай го погледна, като се наведе леко.

— Сериозно?

— Винаги съм ти казвал, Гай. Добрата маскировка не е способността да изглеждаш различно. Това е способността да бъдеш някой друг — той поклати глава. — Уменията на призовател на вода са необходими, но не са достатъчни.

Първият лорд отговори:

— Може би.

Известно време той гледа реката, а после каза:

— И така?

Маркус въздъхна тежко.

— Кървави врани, Секстус. Когато го видях в униформа да раздава команди на стената, за миг си помислих, че остарявам. Можеше да е Септимус. Същият външен вид, същият маниер на даване на заповеди, същата…

— Смелост? — предположи Първият лорд.

— Цялостност — каза Маркус. — Смелостта беше само част от това. А начинът, по който разигра всичко — врани, той е по-умен, отколкото беше Септимус. По-хитър. По-находчив — той погледна Първия лорд. — Можеше просто да ми кажеш.

— Не. Трябваше сам да го видиш. Както винаги.

Маркус се засмя за кратко.

— Може би си прав — той погледна Гай в очите. — Защо не го призна?

— Знаеш защо — отговори Гай тихо и горчиво. — Без фурии за мен ще е по-лесно сам да му прережа гърлото, отколкото да го направя мишена за мъже и жени, от които той не може да се защити.

Маркус се замисли и каза:

— Секстус. Не бъди глупак.

Последва секунда на леко объркване и Първият лорд каза:

— Какво, извинявай?

— Не бъди глупак — услужливо повтори Маркус. — Този млад човек манипулира враговете си до пълното им объркване и се справи с шаман, който беше поддържан от петдесет хиляди фанатични последователи. Той не просто успя да се защити, Секстус. Той го унищожи. Собственоръчно. Той стоя рамо до рамо с легионерите по време на битката, оцеля след магьосничеството на канимите, което унищожи деветдесет процента от офицерите на този легион — при това два пъти! — и използва своите рицари-призователи с невероятен ефект.

Маркус се обърна и махна с ръка към лагера на легиона от южната страна на моста.

— Той спечели уважението на тези хора, а ти знаеш колко рядко се случва това. Ако сега каже на легиона да се изправи и да тръгне към канимите, те ще го направят. Те ще го последват.

Гай дълго мълча.