Джим Батчер - Фурията на курсора

— Ария — каза тя.

— Говори.

— Рук и дъщеря й няма къде да отидат, те дори собствени дрехи нямат. Тя не иска да бъде въвлечена отново в играта, не и когато трябва да издържа дъщеря. Ако това не ви затруднява много, може би знаете холт, в който тя би могла да се установи. Нещо тихо. Безопасно.

Ария сви устни и замислено погледна Амара.

— Мисля, че знам такова място.

— И… — Амара се усмихна на Бърнард. — Нещо друго.

— Какво? — попита Бърнард. После на лицето му се изписа разбиране и той се усмихна. — Ах, вярно.

Амара отново погледна Ария и каза.

— Тя също така се нуждае от пони. Нали знаете, дъщеря й. Рук й даде обещание и аз искам тя да го изпълни.

— На нея ще й трябват две понита — каза Бърнард, усмихвайки се на Амара. — Аз моля за още едно пони.

Лейди Плацида ги погледна и поклати глава, а на лицето й цъфна усмивка.

— Мисля, че ми харесвате все повече и повече — каза тя тихо. После отново им се поклони, този път по-ниско, и каза. — Ще се погрижа за това. Сега трябва да се оттегля.

— Разбира се — каза Амара и сведе глава. — Благодаря ви.

Бърнард придружи лейди Плацида до вратата и се върна при Амара. За миг той насочи поглед към нея, в него се четеше гордост. А после се наведе и започна да целува челото й, очите, устните.

— Знаеш колко много те обичам.

Амара му се усмихна.

— И аз те обичам.

— Време е да се забавляваме — каза той и я сграбчи. Повдигна я с лекота и се отправи към леглото.

— Бърнард… — започна Амара. — Наистина те желая, но днес не е най-доброто време…

— Дори не съм мечтал за това — отговори Бърнард. — Но всички тези полети само с малко парче червена коприна не са се отразили добре на кожата ти.

Той я сложи на леглото и внимателно свали дрехите й. После взе малко бурканче от нощната масичка и го отвори. Сладък аромат на канела се разнесе във въздуха. Бърнард седна на леглото до нея и изсипа малко от съдържанието на бурканчето в дланта си. Приличаше на ароматно масло. За миг събра длани и прошепна:

— Лечителят каза, че това най-добре възстановява кожата. Мисля да започнем с краката ти.

Когато силните му топли ръце се плъзнаха по краката й, втривайки масло в раздразнената, болезнено суха кожа, Амара почувства как се разтваря в морето от приятно изтощение и за следващите няколко часа просто се предаде в ръцете му.

От време на време той преместваше ръцете и краката й, а после я обърна, за да покрие и другата страна. Топлината на маслото, усещането за нежните му ръце върху изтерзаните мускули, удоволствието, приятната тежест на храната в стомаха я сгряха и потопиха в блаженство. Тя безсрамно се наслаждаваше.

По-късно Амара се събуди в прегръдките му, сложила буза на рамото му. Беше тъмно. Светлина идваше само от жаравата в камината.

— Бърнард? — прошепна тя.

— Тук съм — каза той.

Гърлото й се стегна и тя прошепна:

— Съжалявам. Никога досега не съм имала закъснения — тя стисна очи. — Не исках да те разочаровам.

— Да ме разочароваш? — промърмори Бърнард. — Това означава само, че трябва да се опитваме по-усилено — той прокара пръст по шията й, от докосването по тялото й премина тръпка. — И много по-често. Не мога да кажа, че съм разочарован заради това.

— Но…

Той се обърна към нея и много нежно я целуна по устните.

— Мълчи. Няма за какво да се извиняваш. И нищо не се е променило.

Тя въздъхна, затвори очи и потърка буза в топлата му кожа. Разяждащата я болка утихна и тя почувства сънливост да запълва празнотата, останала в нея.

Една мисъл я посети точно на границата преди съня и тя чу сънливото си мърморене.

— Нещо пропускаме.

— А?

— Лейди Акватайн. Тя взе за помощници Алдрик и Одиана.

— Така е. Бях там.

— Но защо не е взела Фиделиас? Той е най-опитният й подчинен и е провеждал подобни спасителни операции десетки пъти.

— Аха — гласът на Бърнард звучеше сънливо. — Може би го е изпратила някъде другаде.

„Може би — помисли си Амара. — Но къде?“

Часът беше късен и Валиар Маркус стоеше сам в центъра на моста Елинарх, гледайки спокойно реката.

Бяха минали десет дни от края на битката. С изключение на южната стена, градът бе защитен от много по-внушителни укрепления в очакване на ново нападение на канимите, което така и не последва.

Работата беше завършена бързо, след като събориха овъглените останки от сградите, изгорени от капитана, а инженерите възстановиха тази част от града с камък, като проектираха улиците така, че да направят кошмарен живота на нашествениците, ако стените някога отново бъдат преодолени.