Джим Батчер - Фурията на курсора

— Не става дума за магията на фуриите, Гай — каза той тихо. — Никога не е ставало дума за това. Става дума за лична смелост и воля. Той има всичко това. Става дума за способност за лидерство. Той е лидер. За умението да внушава доверие. Той го прави.

— Да внушава доверие — повтори Гай, влагайки малко ирония в думата. — Дори и на теб?

— Той ми спаси живота — каза Маркус, — въпреки че не беше длъжен. И при това едва не го убиха. Той се грижи за своите хора.

— Искаш да кажеш, че си готов да го последваш?

Маркус замълча за момент. После каза:

— Казвам, че само глупак ще го захвърли единствено защото е лишен от фурии. Врани, той вече спря нашествие на канимите, сключи съюз с маратите и лично предотврати твоето убийство на Зимния фестивал. Колко още кървави проверки трябва да премине?

Гай обмисли това за минута, след което каза:

— На теб ти харесва да бъдеш Валиар Маркус.

Маркус изсумтя.

— След като се договорих с него и той напусна легионите на Защитната стена… забравих колко много ми харесва да съм него.

— Колко време трябваше да работиш върху лицето си?

— Около три седмици. По няколко часа всеки ден. Никога не съм бил силен във водното призоваване.

Известно време мълчаха. Маркус въздъхна.

— Враните да те вземат, Секстус. Само ако знаех.

Гай се усмихна горчиво.

— Само ако знаех.

— Но вече не можем да се върнем.

— Да — съгласи се Първият лорд. — Не можем.

Той се обърна към Маркус и каза:

— Но може би можем да продължим напред.

Маркус се намръщи.

— Какво?

— Ти го разпозна, когато най-накрая успя да се вгледаш в него. Не мислиш ли, че всеки, който някога е служил със Септимус, може да направи същото? — Гай поклати глава. — Той стана мъж. Няма да успее да остане незабележим още дълго.

— Няма да успее — съгласи се Маркус. — Какво искаш да направя?

Гай го погледна и каза:

— Нищо, Маркус.

Валиар Маркус се намръщи.

— Тя ще разбере достатъчно скоро, независимо дали ще й кажа за това или не.

— Може би — каза Гай. — А може би не. Във всеки случай не виждам никакви причини това да се изплъзне от вниманието ти, както се случи с всички останали. И ми е трудно да повярвам, че тя ще е недоволна да има агент, който да е доверената дясна ръка на Октавиан.

Маркус въздъхна.

— Наистина. И предполагам, че ако откажа, ти ще приложиш стандартните мерки.

— Да — каза Първият лорд с леко съжаление в гласа. — А не искам това. Но ти знаеш правилата на играта.

— Мммм — проточи Маркус.

И двамата не произнесоха нито дума още десет минути, след което Маркус каза:

— Разбираш ли какво всъщност е той?

— Какво?

Маркус чу тихо, слабо изумление в собствения си глас, когато отговори:

— Надежда.

— Да — отговори Гай. — Невероятно…

Той протегна ръка и сложи няколко златни монети на каменната ограда до Маркус. После извади и друга — старинен сребърен бик, монета, износена от времето, и я постави редом до другите.

Маркус взе златото. И дълго време гледа сребърната монета, знак за властта на курсора.

— Ти и аз никога повече не можем да сме на една и съща страна.

— Не — каза Гай. — Но може би ти и Октавиан ще можете.

Маркус погледна сребърната монета — знак за вярност на курсора към короната. После я взе и я прибра в джоба си.

— На колко години беше Септимус, когато се проявиха фуриите му?

Гай сви рамене.

— На около пет, мисля. Подпали детската си стая. Защо?

— Пет — Маркус поклати невярващо глава. — Просто ми беше любопитно.

Мъжът в сивия плащ се обърна и си тръгна.

— Нямаше нужда да ми го показваш — каза Маркус зад него.

— Така е — отговори той.

— Благодаря ти, Секстус.

Първият лорд се обърна и сведе глава пред другия мъж.

— Пак заповядай, Фиделиас.

Маркус го изпрати с поглед. След това извади старата сребърна монета и я вдигна, така че светлината на далечните огньове да заиграе по повърхността й.

„Пет“ — помисли си той.

— Откога се познаваме, алеранецо? — попита Кайтай.

— Тази есен ще станат пет години — отвърна Тави.

Кайтай вървеше редом с Тави от момента, в който излезе от болницата — първата сграда, която той нареди на инженерите от легиона да възстановят.

Наложително беше да има чисто и сухо място, където да се грижат за ранените и болните, като се има предвид големия брой пострадали и изтощението на Фос и неговите лечители, особено през последните часове на битката, когато лечителите едва успяваха да стабилизират умиращите, а не да ги връщат в строя.