Майкл Скотт - Вещерът

— Не са рози — каза Нитен.

— Много ми е познато — каза тя. — Какво е?

— Жасмин.

— Да, точно така — жасмин. Защо мирише на жасмин?

— Това е мирисът на древна сила. Цагаглалал се е събудила.

Момичето несъзнателно потрепери. Уви ръце около тялото си и се обърна да погледне Нитен.

— Коя е тя? Какво е тя? Всеки път, като се опитам да призова спомените на Вещицата, не излиза нищо… дори откъслеци.

— Цагаглалал е мистерия — призна Нитен. — Тя не е нито Древна, нито Потомка, нито безсмъртна, нито истински човек, но е стара като цар Гилгамеш. Веднъж Ифа ми каза, че Цагаглалал знае всичко и се намира в това Сенкоцарство от самото начало, гледа и чака.

— Какво гледа, какво чака? — притисна го Софи. Опита се още веднъж да повика спомените на Вещицата за Цагаглалал. Но не се появи нищо.

Нитен сви рамене.

— Няма как да разберем. Това са създания, които не разсъждават по човешки. Цагаглалал и другите, които са на тази земя от хилядолетия, са виждали възхода и рухването на цели цивилизации. Защо да ги е грижа за живота на отделните хора? Ние човеците не означаваме нищо за тях.

Те продължиха мълчаливо по Скот Стрийт и след малко Софи отново подуши въздуха. Миризмата на жасмин сякаш се бе усилила още повече.

— Безсмъртието променя начина на мислене на хората — рече изведнъж Нитен и момичето внезапно осъзна, че той рядко подхващаше разговор. — Не само това, което мислят за себе си, но и за околния свят. Знам какво е да живееш стотици години. Наблюдавал съм ефекта, който оказва върху мен… и неволно се чудя как ли е повлияло на онези, които живеят хиляда, две хиляди, десет хиляди години.

— Ние с брат ми срещнахме цар Гилгамеш в Лондон. Никола каза, че той бил най-старият човек на планетата. — Тя усети прилив от емоции при спомена за царя. Никога през живота си не бе изпитвала такова съжаление към някого.

Нитен хвърли кос поглед към момичето и непривична следа от чувства се мярна на лицето му.

— Срещнала си Стария по дни? Това е рядка чест. Веднъж съм се сражавал редом с него. Той бе невероятен воин.

— Беше изгубен и самотен — каза Софи и очите й се изпълниха със сълзи.

— Да, и това също.

— Ти си безсмъртен, Нитен. Съжаляваш ли за това?

Нитен извърна поглед, лицето му бе безизразно.

— Извинявай — каза бързо Софи. — Не исках да нахалствам.

— Няма за какво да се извиняваш. Просто обмислях въпроса ти. Това е нещо, за което мисля всеки ден от живота си — призна той с кратка тъжна усмивка. — Вярно е, че съжалявам за онова, което ми е коствало безсмъртието: възможността да имам семейство, приятели, дори своя страна. То ме направи самотник, изгнаник, скиталец — макар че, честно казано, аз си бях такъв и преди да стана безсмъртен. Но същото това дълголетие ми е разкрило и чудеса — добави той и за първи път Софи видя Майстора на меча да живва. — Видях изумителни неща и преживях толкова много. Един човешки живот не е достатъчен, за да изпиташ и частица от всичко, което може да предложи дори само нашият свят. Посетил съм всяко кътче на всеки континент на планетата и съм изследвал Сенкоцарства, вдъхващи едновременно ужас и благоговение. И съм научил толкова много. Безсмъртието е невъобразим дар. Ако ти го предложат, вземи го. Ползите превишават многократно недостатъците. — Той млъкна внезапно. Това бе най-дългата реч, която Софи някога бе чувала от устата му.

— Скатах ми каза, че безсмъртието било проклятие.

— Безсмъртието е такова, каквото го направиш — рече Нитен. — Проклятие или благословия — да, може да бъде и двете. Но ако човек е смел и любопитен, няма по-голям дар за него.

— Ще запомня това, в случай че някой ми го предложи — каза тя.

— И разбира се, зависи кой отправя предложението!

Софи си пое дълбоко дъх, щом видя бялата дървена къща на леля й да се показва на ъгъла. Какво щеше да каже на леля Агнес? Първо беше изчезнала; сега се връщаше, но без брат си. Агнес може и да бе стара, но не беше глупава: знаеше, че близнаците са винаги заедно. Много рядко човек можеше да открие единия без другия. Софи знаеше, че трябва да внимава. Всичко, което кажеше на леля Агнес, щеше да стигне до майка им и баща им. А как би могла да обясни какво е станало с Джош? Та тя дори не знаеше къде е. Когато го видя за последно, той не бе братът, с когото бе израсла. Изглеждаше като Джош, но очите му, които винаги са били огледално отражение на нейните, сега бяха очи на непознат.

Тя преглътна тежко и премигна, за да спре сълзите си. Щеше да го намери. Трябваше да го намери.