Майкл Скотт - Вещерът

— Виждам ги — каза нещастно Дий.

Бледите лица на торбаланите се завъртяха да проследят колата, докато минаваше. Едновременно вдигнаха мобилните телефони към устите си. Единият пусна на тротоара скейтборд и потегли след колата, криволичейки между пешеходците.

— Обзалагам се, че подготвят капан — каза тихо Вирджиния. Светофарът се смени и Джош се стрелна през „Бродуей“.

Още една група тийнейджъри се бяха скупчили около Кей 5 и втора малко по-нататък по крайбрежния път до Кей 1. Други трима младежи в подобно облекло се метнаха на модифицирани велосипеди и се понесоха след тях, въртейки усърдно педалите, като избягваха движещите се по шосето коли.

— Никога не съм виждала толкова много на едно място. Те са скъпоплатени шпиони; чудя се на кого ли докладват.

Един от колоездачите застигна колата и подкара редом с нея. Изглеждаше като обикновен велосипеден куриер — с ярка тениска, каска, широки черни очила — единствената разлика бе раницата на гърба му. Джош нагласи страничното огледало, за да наблюдава мъжа.

— Какво има в раницата? — попита той.

Смехът на Деър бе горчив.

— Повярвай ми, не би искал да знаеш.

Джон Дий се облегна назад, докато колоездачът се опитваше да го снима с мобилния си телефон.

Джош стисна по-здраво волана, ужасен, че ще блъсне криволичещия колоездач и ще го отхвърли през улицата.

— Дори не им пука, че знаеш, че са те открили — рече Деър.

— Сигурно са уверени, че ще те спипат. — Тя притисна флейтата до устните си и въздухът затрептя от звук почти твърде висок за човешкото ухо.

Двете гуми на велосипеда до тях се пръснаха на парчета и колоездачът излетя през кормилото и се затъркаля по пътя. Колелото се блъсна в една от палмите, опасващи централния остров, с такава сила, че се превърна в усукано кълбо метал.

Вирджиния Деър се облегна в кожената седалка и се изсмя.

— Ти си се превърнал в дивеч, докторе. Гонят те и няма къде да се скриеш нито в това Сенкоцарство, нито в някое друго. Какво ще правиш сега?

Доктор Джон Дий остана мълчалив дълго време, а после се засмя с тихо, дрезгаво хъхрене, което разтресе цялото му тяло и го остави без дъх.

— Как какво? Ще стана пак ловец.

— И кого ще ловуваш, доктор Дий?

— Древните.

— Опита да го сториш с Коатликуе и се провали — напомни му Деър.

Задната част на купето се изпълни с вонята на сяра.

— Знаете ли кое е най-опасното животно? — попита внезапно Дий.

Изненадан от странния въпрос, Джош сви рамене и каза:

— Бялата мечка? Росомахата?

— Носорогът? — предположи Вирджиния.

— Всяко животно, което е хванато натясно — отвърна простичко Дий. — Което няма какво да губи.

Жената въздъхна.

— Имам чувството, че няма да ми хареса накъде биеш.

— О, мисля, че ще ти хареса, и то много — рече тихо Дий.

— Вирджиния, аз ти обещах свят… но ще подобря офертата си. Остани с мен, бий се с мен, отдай ми силите си и ще ти позволя да си избираш от всички съществуващи Сенкоцарства. Ще ти дам което пожелаеш.

— Мисля, че ми беше предложил същото и преди.

— Помисли си, Вирджиния — каза той бързо, — не един свят, а два или три, или повече. Можеш да имаш собствена империя. Винаги си искала това, нали?

Очите на Деър се спряха на Джош в огледалото.

— Побъркал се е от напрежение — каза тя тъжно.

— И ти, Джош. Застани на моя страна, дай ми мощта на златната си аура и аз ще ти подаря Земята, това Сенкоцарство, за да го управляваш. И ти се заклевам, че ще ти дам силите да правиш с него каквото си поискаш. Ти — ти, Джош Нюман — можеш да станеш спасител на света.

Тази мисъл бе толкова потресаваща, че на Джош почти му секна дъхът. И все пак… преди седмица той би я нарекъл абсурдна, но сега… Усещаше страниците от Сборника все по-горещи върху кожата си и изведнъж идеята вече не му се струваше толкова невероятна. Да управлява света. Той се изсмя треперливо.

— Мисля, че госпожица Деър е права: ти наистина си се побъркал.

— Напротив. Освестих се. За първи път в дългия си живот започвам да виждам нещата толкова ясно. Цял живот съм слугувал: на кралицата и на страната, на Древните и на Потомците. Изпълнявал съм повелите на хора и на безсмъртни. Сега е време аз самият да стана господар.

Джош се взираше право напред, без да казва нищо. Мина покрай фериботната станция. Часовникът на кулата показваше единайсет и половина. Накрая той наруши мълчанието.

— Какво ще правиш? — попита и усети някакво присвиване в стомаха си. Още докато задаваше въпроса, страниците от Сборника запулсираха топло върху плътта му като биещо сърце.