Майкл Скотт - Вещерът

Древния забеляза, че макар пясъкът около неговите нозе да образуваше гладки кръгове и спирали, земята под нея бе нашарена с назъбени светкавици. Пясъкът сякаш течеше към него, но се отдръпваше от жената.

— Какво искаш? — извика той.

Устата й се раздвижи, но й бе нужно малко време да оформи думите, сякаш не бе свикнала да говори.

— Искам каквото и ти — изломоти тя. Заклатушка се напред и едва не падна върху непрестанно движещия се черен пясък.

Один поклати глава.

— Не.

Жената се опита да се покатери на пясъчната могила, но коленете й не искаха да се сгънат и тя падна напред. Один знаеше, че същото ужасно проклятие, което й бе отнело красотата, бе лишило краката й от плът и мускули. Сега те представляваха кажи-речи голи, чупливи кости и с труд съумяваха да крепят тежестта й. Тя запълзя отново, болезнено бавно, нагоре по хълма към Древния.

— Искам каквото и ти — повтори жената. — Справедливост за гибелта на моя свят. Отмъщение за мъртвите.

Один поклати пак глава.

— Не.

Лежащата на пясъка твар вдигна глава да го погледне.

— Той унищожи нашите Сенкоцарства. Опита се да освободи Коатликуе — каза тя, дишайки тежко. — И други са по петите му. Когато Изида и Озирис обявиха Дий за утлага, предложиха огромна награда за него. Сенкоцарства. Безсмъртие. Неизмеримо богатство и знание за онзи, който им го доведе жив. — Опита да се изправи, но скованите й крака й изневериха и тя падна обратно. — Но ние с теб не искаме да го върнем за съд и наказание. Нашата вражда с този безсмъртен човек е лична. Той уби онези, които обичахме… и ние ще си отмъстим.

Один я съжали и протегна жезъла си. Тя се вкопчи в него, пръстите й с изпочупени черни нокти стиснаха старото дърво. Аурата й запламтя в кървавочервено и за миг Один зърна жената такава, каквато бе някога: висока, елегантна и много, много красива, с очи с цвета на утринно небе и коса като буреносен облак. После образът изчезна и пред него отново стоеше уродливата петниста твар. Один я вдигна и я постави на крака до себе си. Въпреки високите си токове, тя едва стигаше до гърдите му.

— Изида и Озирис дойдоха при мен — и двамата — и ми предложиха да ми върнат красотата, ако ги отведа до Дий.

— Защо са се обърнали към теб?

— Знаеха, че съм пратила подир него торбаланите.

— А ти какво им отвърна?

— Казах, че не знам точно къде е.

— Това лъжа ли е? — попита той.

— Не е цялата истина — рече тя. — Не исках да го открият първи.

— Защото ще го отведат да бъде съден.

Тя кимна.

— Точно така. Хванат ли го веднъж, ще бъде извън обсега ми.

— Изглежда, и двамата търсим отмъщение.

— Предпочитам да го наричам справедливост.

— Справедливост. Странна дума от твоите уста. — Один хвана брадичката на жената и я повдигна. — Как си, Хел?

— Ядосана, чичо. Ами ти?

— Ядосан — призна той.

— Мога да ти помогна — каза Хел.

— Как?

Тя измъкна от един калъф на колана си мобилен телефон и го обърна към Древния. На екрана имаше снимка на черна кола. През потъмненото стъкло смътно се виждаше лицето на доктор Джон Дий.

— Знам къде е Дий в момента. Мога да те отведа там.

— Не искам да казваш нищо, което ще разстрои леля ми — рече Софи, докато приближаваха към ъгъла на Сакраменто Стрийт в Пасифик Хайтс, където се намираше къщата на леля Агнес.

— Нищо няма да казвам — обеща Нитен.

— Би било чудесно, ако успея да се вмъкна и да си взема чисти дрехи, без да я видя, но тя обикновено е в хола в предната част на къщата и гледа телевизия или зяпа към улицата — продължи Софи. Лицето й бе зачервено и тя бе леко задъхана от вървенето от кулата Койт дотук. — Така че вероятно ще се наложи да ви запозная. Ако те помни от вчера, ще й кажа, че си приятел.

— Добре — промърмори Нитен с безизразна физиономия.

— После, докато говориш с нея, аз ще се промъкна горе и ще си взема чисти дрехи. Ще свия нещо и за теб от гардероба на Джош, макар че може да са ти малко големички.

— Ще съм ти благодарен — каза Нитен. Приближи към носа си ръкава на съсипания си черен костюм и подуши предпазливо. — Целия воня на дим и стара магия. Ти също, госпожице — каза той. — Може би трябва да помислиш за един душ.

Бузите на Софи поруменяха.

— Да не би да казваш, че мириша?

— Боя се, че да. — Той затвори очи, отметна глава назад и вдиша дълбоко. — Но това не е единственият аромат във въздуха. Кажи ми, какво помирисваш?

Софи си пое дълбоко въздух.

— Помирисвам дима по дрехите си — каза тя. — Сол във въздуха… изгорели автомобилни газове… — Изведнъж спря. — Има и нещо друго. — Тя вдиша дълбоко още веднъж и огледа градините около къщите, покрай които минаваха. — Прилича на рози.