Майкл Скотт - Вещерът

— Ще използвам силата на Сборника, за да унищожа Древните.

— Да ги унищожиш ли? — Стомахът на Джош се сгърчи. — Но нали каза, че са ни нужни?

— Нужни са ни техните сили — рече бързо Дий, — за да излекуваме и възстановим този свят. Но какво щеше да стане, ако ние притежавахме тези сили? Ако можехме да правим всичко, на което са способни те? Тогава нямаше да се нуждаем от тях. Щяхме да станем подобни на богове.

— Говориш за унищожаване на Древните? — каза тихо Вирджиния, впила очи в лицето на Дий.

— Да.

— На всичките ли? — попита тя невярващо.

— На всичките.

Жената се разсмя.

— И как смяташ да го направиш, докторе? Те са пръснати из хиляда Сенкоцарства.

Аурата на Дий разцъфтя около него като жълта плесен.

— В момента, да. Но е имало време, когато всички са се намирали на едно място и не са били толкова могъщи като днес.

Деър поклати глава объркано.

— Кога? Къде?

Джош изведнъж разбра отговора.

— Преди десет хиляди години — каза той много тихо, — на Дану Талис.

Едноокият Древен вървеше през метален свят. Знаеше, че в това Сенкоцарство има живот, но той бе напълно неразпознаваем.

Груб черен пясък се вихреше и образуваше тайнствени шарки под краката му, огромни неестествено правоъгълни скали се тресяха, местеха и пълзяха към него, докато минаваше. Мехурчета живак се издигаха на повърхността на блестящи сребърни езера и щом се пукнеха, малки капчици политаха към самотната фигура. Нямаше небе, само далечен метален покрив, покрит с разноцветни светлини. По средата му някога бе имало енергиен източник, но той отдавна бе изгорял.

Один не знаеше кой е създал това метално Сенкоцарство. Вярваше, че някога то е представлявало процъфтяващ свят, и знаеше, че трябва да е било важно — усилията за създаването му са били невъобразими, далеч над собствените му ограничени сили. Но сега нямаше дори име.

Древния се изкачи на билото на ниска могила от блестящ черен кварц и се обърна да обхване с поглед пейзажа. Редица тъмни пясъчни дюни, осеяни със стърчащи плочи от метал, се губеха към хоризонта. Въздухът бе неподвижен, но дългото сиво-черно наметало с качулка на гърба му помръдваше. Преди хилядолетия един от човешките му слуги бе убил страховит Архонтски дракон и му бе подарил наметало от кожата на създанието. Естественият му цвят бе син, но се променяше според обстановката, а в мигове на опасност люспите се втвърдяваха.

Сега наметалото бе станало твърдо като желязо и висеше тежко на раменете му.

— Кой е там? — извика Один. Гласът му заехтя над пясъците на металния пейзаж, отеквайки в тавана и неравните метални скали. Възлестите пръсти на лявата ръка на Древния се стегнаха около жезъла, който носеше, останка от първия Игдразил, който бе расъл в сърцето на Дану Талис.

Один поднесе жезъла към лявото си око. Дясното бе покрито с износена кожена кръпка; беше го пожертвал много отдавна, давайки го на архонта Мимир 11 11 Бог от скандинавската митология, прочут със своята мъдрост и знания. Според легендата, той бил обезглавен във война между боговете, след което Один носел главата му със себе си, за да му разкрива тайни и да го съветва. — Б.пр. в замяна на древна магия, и никога не бе съжалил за тази сделка. В горния край на жезъла имаше парче кървавочервен кехлибар, придържано от мрежа деликатни сребърни жички. В кехлибара бяха пленени създания, измрели още преди съществуването на Земните господари, малки деликатни твари от кристал и кост, керамика и хитин.

Один се взря през кехлибара и позволи на една съвсем слаба частица от аурата си да се влее в жезъла от Игдразил. Струйка сив дим се изви от дървото и въздухът, миришещ на метал и масло, се изпълни с острия и чист мирис на озон.

Светът се раздвижи, цветовете потекоха и само за един кратък миг Один видя Сенкоцарството, каквото е било някога: извисяващ се метрополис от сплави и стъкло, където метал с разум оформяше и преоформяше пейзажа, създавайки невероятно красива архитектура. Единственото око на Древния премигна и образът се стопи, за да разкрие света какъвто бе сега… и създанието, промъкващо се към него.

То пълзеше на четири крака. Бе ниско и тантуресто, и приличаше на жена. Дълга мазна черна коса падаше на две дебели плитки отстрани на главата й, а плътта на лицето и голите й ръце изглеждаше болна, нашарена с черни и бели петна. Тя вдигна глава и подуши въздуха като животно.

— Виждам те — каза Один.

Жената стана и се изтупа от пясъка, после се заклатушка към Древния със скована походка. Личеше, че някога е била красива. Чертите й бяха почти кучешки, с два дебели зъба, стърчащи изпод горната й устна. Очите й, хлътнали дълбоко в черепа, изпускаха непрестанно зловонна черна течност, която се стичаше по лицето й. От време на време твърде дългият й език се стрелваше, за да оближе струйките. Откакто Один я познаваше, тя се обличаше все по същия начин: сива кожена туника, панталони от същия материал и високи ботуши с дебели подметки.