Стив Байн - Дъщерята на меча

— Богове — възкликна Хисами, докато той слизаше от коня си, — така ме уплаши. Къде отиде нощес?

— Защо една жена ще се интересува къде е решил да отиде съпругът й? — гласът му беше мрачен и под очите му се виждаха торбички от недоспиване.

— Не исках да проявявам любопитство. Просто се притеснявах…

— Престани да ме разпитваш, жено! Ако искаш да се притесняваш за нещо, то погрижи се да получа чай и нещо за ядене. Умирам от глад.

Тя положи усилия да потисне раздразнението си. Сега трябваше да намери предлог да отпрати ковача на мечове. Трябваше да положи големи усилия и да го накара да се върне отново. Как да му обясни, че нейният съпруг самурай е без своя тачи ? Как да обясни на съпруга си, че за да защити честта му, е трябвало учтиво да отпрати един уважаван занаятчия?

Но преди да се заеме с това, тя знаеше, че трябва да разсее гнева си. В гласа й се промъкна сладка нотка.

— Разбира се. Колко съм недосетлива. Ето, нека ти помогна да събуеш сандалите си. Харуко! — Името прозвуча от устата й като плясък на камшик. Слугинята веднага се появи. — Чай за господаря! Не виждаш ли, че е изтощен от ездата? Донеси и ориз, и риба! Не виждаш ли, че е гладен?

Хисами изчезна през входната врата със същата бързина, с която слугинята изчезна през задната, оставяйки Сайто да се чуди какво й е щукнало на съпругата му. Обикновено тя бе послушна, както си му е редът, но днес беше доста дръпната. Не, поправи се той. Езикът й винаги е бил хаплив. Това бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея: тя не беше някакво меко малко зайче като много от останалите жени. И все пак понякога подобен език не подхождаше на жена, а и без това денят му се бе сторил ужасно дълъг. Имаше истина в старата поговорка: „Самураят трябва да е женен само за сабята си“.

Отсъствието на Красивата певица подлудяваше Сайто. Той винаги се беше чувствал гол без допира на острие до хълбока си, но този път това усещане бе особено силно. Нощната езда до Секи беше тежка и много опасна в тъмното, но чувствайки новото оръжие до хълбока си, той не бе изпитал никакъв страх. Сайто, разбира се, се прибра у дома по светло, но макар да си беше спестил опасностите от язденето през нощта, той се бе чувствал много по-уязвим. Пришпорването на коня в тъмното си имаше своето очарование: навеждането при преминаването под случайните ниско надвиснали клони, несигурността дали и кога конят му ще се спъне, ще счупи крак или ще го хвърли от гърба си. При препускането невъоръжен посред бял ден нямаше подобни вълнения, с изключение на срамната възможност да бъде причакан от разбойници.

Сайто поклати глава, докато гледаше как прислужницата Харуко мълчаливо поставя пред него лакиран поднос с чай и храна. Бръчки прорязаха бузите му, когато сви устни в самоукоряващо мръщене. Не страхът от пътните разбойници бе причина за студените тръпки сутринта. Беше мечът, или по-скоро липсата му, и той го знаеше много добре. Дори без своя тачи Сайто не беше съвсем невъоръжен. На кръста си носеше своя вакизаши , къс меч, от който не се лишаваше никой самоуважаващ се самурай. Колкото и добър меч да бе тачи , винаги съществуваше вероятност да се счупи по време на сражение. Такава беше реалността. Вакизаши можеше да се използва в битка само когато воинът се окажеше лишен от основното си оръжие. Но истинската цел на вакизаши бе непрекъснато да напомня на самурая, че е смъртен. За истинския последовател на Бушидо имаше само два благородни начина да умре: в битка или от собствената си ръка, извършвайки сепуку. И двата бяха израз на висша саможертва в служба на господаря. Вакизаши се използваше при извършването на сепуку и тъй като честта можеше по всяко време да изиска самураят да сложи край на живота си, той никога не трябваше да остава без късия си меч. Никой разбойник не можеше да се изправи срещу Сайто и неговия вакизаши и да остане жив. Сайто го знаеше. Макар мечът да беше доста по-къс, уменията на самурая бяха достатъчни, за да превърнат този недостатък в предимство срещу врага. Едва ли мисълта за разбойниците го бе притеснявала по обратния път от Секи. Причината можеше да е единствено сабята.

Ами ако й се случеше нещо? Занаятчиите от Секи бяха най-добрите в страната и може би в целия свят, но все пак никой от тях не можеше да се мери с безсмъртния майстор Иназума. Щяха ли да окажат на Красивата певица нужното уважение? Сайто изсумтя и отпи от чая си. Разбира се, че щяха. Тези мъже, също като Сайто, бяха посветили живота си на меча, макар и по различен начин. Те нямаха друг избор, освен да й засвидетелстват почитта си. Как би могъл някой да не забележи красотата й, нейното съвършенство?