Джим Батчер - Фурията на капитана

Арнос се почеса по брадичката, докато изучаваше грубата карта.

— Корабите ще им дадат няколко възможности, които в момента нямат — каза той. — Те ще могат бързо да се движат нагоре и надолу по брега, кучетата могат да плават. Ако построят достатъчен брой, те ще могат да придвижат всичките си сили, за да подкрепят Калар на юг или да ни накарат да бягаме в кръгове тук.

— Или, сър — каза Тави. — Те могат… да се приберат у дома.

Арнос хвърли пълен с неверие поглед на Тави.

— Възможно е, сър. Повечето каними в Алера не искат да се установяват тук. Точно затова Сари трябваше да изгори корабите. С тях има деца и жени, за които също трябва да мислят. Те искат същото, което всеки от нас би искал в подобна ситуация — сви рамене Тави. — Те искат да се приберат у дома.

Арнос просто гледаше Тави, без да казва нищо.

Тави стисна зъби. Хитрият сенатор му осигури достатъчно въже, за да се обеси сам на него, и Тави го осъзнаваше, но също така знаеше, че трябва поне да опита.

Затова той си пое дълбоко дъх и продължи да настоява:

— Имайки предвид как конфликтът е спрял през последните няколко месеца, тук имаме възможност.

В стаята се възцари абсолютно мълчание, докато накрая Арнос учтиво не попита:

— Каква възможност?

Късно беше да спира сега.

— За преговори — каза Тави.

— Преговори — каза Арнос. — С канимите.

— Сенаторе, ние искаме канимите да си тръгнат. Има вероятност самите те да искат да си тръгнат. Аз мисля, че си струва да проучим тази възможност.

— Преговори — повтори сенаторът. — С канимите.

— Те имат посланик, сър — каза Тави. — Алера вече е преговаряла с тях преди.

— Посланикът, който командваше отряд канимски воини и обучени животни в самото сърце на столицата и се опита да убие Първия лорд, да — съгласи се Арнос. — Посланикът, който в момента е в затвора в очакване на екзекуцията.

— Съд — каза сър Сирил с много мек глас. — В очакване на съд. Вината му не беше доказана.

Арнос хвърли насмешлив поглед на Сирил.

— Неговите войници. Неговите хора. Дори и да не го е планирал, той е трябвало да знае за това и да го спре. Във всички случаи той носи вината.

— Все пак това може да е възможност, която си струва да се обмисли.

— Ясно — каза Арнос тихо. — След като канимите нахлуха, убиха хиляди алеранци, лишиха от домове стотици хиляди, изгориха няколко града и се съюзиха с бунтовника с цел да го издигнат на престола, ние трябва… какво? Да им дадем подслон и храна, докато сами строим кораби за тях? Да напълним тези кораби с храна и подаръци? И след това да ги изпратим у дома с най-добри пожелания?

— Сър — започна Тави.

— Дори виждам ползите — продължи Арнос. — Те се връщат у дома и разказват, че цялата раса алеранци е толкова страхлива и слаба, че ние не само не сме успели да защитим собствените си земи от тях, но и сме били толкова уплашени, че сме им платили, за да ни оставят.

— Това не е…

— А след година, или две, или пет, те ще дойдат отново, и този път в много по-голям брой. Ще поискват ново плащане — Арнос поклати глава. — Не, ние ще ги спрем тук. Сега. Ще ги изтрием от лицето на Алера. Всички до един. Ще им покажем каква цена трябва да платят за това, което направиха.

Няколко ниски, ръмжащи възгласи на одобрение преминаха през помещението. Нито един от тях, доколкото Тави можа да прецени, не принадлежеше на някой от Първи алерански.

— Ние можем да ги победим — намеси се Сирил. — Но това ще ни струва много хора. Хора, които ще ни бъдат необходими на юг, когато тръгнем в настъпление срещу Калар.

— Хората умират, независимо какво правим — парира Арнос.

— Разбира се — съгласи се Сирил. — Просто предпочитам да не умират без нужда. Това е професионален принцип.

Арнос присви очи към сър Сирил.

— Бих могъл също да посоча, сър — добави Тави, — че дори временното прекратяване на военните действия ще ни даде повече време за събиране на информация и получаване на най-голямо предимство.

— И повече време на врага да построи атакуващи кораби, което ще ги направи много по-мобилна заплаха. Повече време за робите-предатели да се подготвят и оборудват. Повече време за укрепване на позицията им — Арнос насочи поглед към Тави и каза: — Няма да има никакви преговори, капитане.

— Сър — каза Тави, — ако ми дадете само малко време да се свържа с Първия лорд и…

Лицето на Арнос се зачерви, а гласът му стана остър и суров.

— Няма да има никакви преговори, капитане!

— Но…

— Още само една дума — изплю Арнос, — и ще ви освободя от задълженията ви и ще заповядам да ви набият с камшик. Разбрахте ли ме? Капитане?