Джим Батчер - Фурията на капитана

— Докато Арнос командва, друг начин няма — убедено отвърна Тави. — Той не може да отстъпи сега и да остави канимите на мира. Той ще продължи да се сражава и е готов да погуби всички воини в легионите, ако е нужно за победата, а аз нямам намерение да позволя това да се случи.

— Тогава го арестувай — каза Исана.

— Засега още нямам основание за това — каза Тави. — А ако се опитам да го арестувам незаконно, неговите хора ще се сражават, за да го защитят. Ще свършим работата на канимите вместо тях. И после те ще убият тези, които останат. След това войната ще продължи. Още повече хора ще страдат. Още повече хора ще умрат. Юрис макто ще ни спаси от всичко това и това е единственият начин, по който мога да го лиша от законните му пълномощия, без да влизаме в съдебна зала.

— Но… — започна Магнус.

Тави се обърна към стария камериер и се намръщи.

— Всичко е просто, Магнус: канимите идват. Или ще им дам Арнос, или те ще убият всички нас, и тогава пак ще си го вземат. Дуелът е единственият начин да им дам Арнос — той погледна всеки от тях поотделно. — Някой тук знае ли друг начин? Какъвто и да е?

Никой не отговори.

Тави бавно кимна.

— Ще доведа нещата до край. Подкрепете ме или си тръгнете, ако не можете.

Той отново обходи с поглед стаята. Исана гледаше буквално като омагьосана. Тя никога досега не го беше виждала такъв. Никога не беше виждала някой да говори с такава властност и сила. Никой, откакто Септимус умря.

— Не мога — каза Арарис, гласът му беше много тих. — Не мога да ти позволя това. Няма да се проваля отново.

Тави впери поглед в Арарис и отговори със същия нисък глас:

— Това е моята битка. Моята отговорност. Или смяташ да ме блъснеш под колелата на фургон, за да ме спреш?

Лицето на Арарис побеля и той отмести поглед.

Ерен внимателно духна върху хартията, след което бавно я размаха във въздуха, за да помогне на мастилото да изсъхне.

— Готово, сега ми трябва само твоят подпис и печат.

Тави кимна и се обърна към Исана.

— Кинжалът не е в мен — тихо му каза тя. — Той беше в чантата ми. Не съм го виждала, откакто бяхме пленени.

Кайтай безшумно мина покрай Исана и свали раницата от раменете си. Пъхна ръка в нея и извади кинжал, чиито острие и дръжка преливаха в нюанси на червено и синьо.

На края на дръжката беше гравиран печатът на Дом Гай, орел в полет. Кайтай го подаде на Тави.

Исана бавно издиша. После каза:

— Ти си го взел от чантата ми.

— Помислих, че ще ми потрябва — тихо каза Тави.

— Ти не ми вярваш.

Тави погледна надолу, играейки си с кинжала в ръката си.

— Тази част от живота ми и така е пълна с условности. Не бих искал те да вземат връх над теб в най-неподходящия момент.

— Ти не ми вярваш — повтори Исана.

Тя поклати глава. Въпреки че той имаше предостатъчно причини, това все пак я нарани.

Тави подписа документа и го скрепи с печата, гравиран върху дръжката на кинжала. Сгъна го и го запечата по същия начин.

— След три часа, започвайки от този момент — каза Тави. — На стените. Искам всички да видят това.

— Разбрах — каза Ерен.

Той взе запечатаното писмо и бързо се отдалечи.

— Ако не възразявате — обърна се Тави към присъстващите, — бих искал да остана сам за известно време, за да си преоблека.

Всеки промърмори нещо за довиждане и излезе. Исана се задържа на изхода и се огледа.

— Ще можеш ли да победиш?

Тави се усмихна криво.

— Никога не съм губил в битка до смърт. Никога.

— Тави.

Усмивката му помръкна, но погледът му остана твърд.

— Трябва. В името на всички нас — той отново сведе очи и продължи. — Искам да те помоля за услуга.

Исана кимна.

— Разбира се.

— Приятелят ми е ранен — каза Тави. — Макс. И много от моите хора. Какво ще кажеш ти да…

Исана склони глава.

— Веднага ще отида в лечебницата.

Тави затвори очи.

— Благодаря ти.

Той облиза устни и внезапно бариерата му се срути и емоциите му я заляха.

Те бяха толкова сходни с онези чувства, които тя усещаше в него, когато той като дете се събуждаше посред нощ от кошмар, че сърцето я заболя.

Тя се хвърли към него и го прегърна с всички сили. Той си позволи леко да се облегне на нея.

— Страхувам се — прошепна той.

— Знам — отговори тя.

— Не казвай на никого. Те не трябва да го видят.

— Знам — повтори тя.

— Обичам те, мамо.

Исана почувства това, когато той произнесе тези думи, и го прегърна още по-здраво.

— И аз те обичам, синко.