Джон Робертс - Съкровището на Питон

Както повеляваха морските обичаи, Конан изчака ваниреца да се качи пръв.

— Заповядай на борда, Конан — покани го Улфреде, щом стъпи на палубата. Тогава кимериецът скочи през парапета заоглежда морския съд. Изтъркана до бяло с пемза, палубата беше безупречна. Всички метални части бяха в добро състояние, бронзът и месингът — лъснати, желязото — грижливо боядисано, за да се предпази от ръжда. Не му убягна от погледа, че някои от въжетата, навити около куките, са разнищени.

— Имаш ли нови въжета? — попита Конан.

— Още не, но смятам да се запася — отвърна Улфреде. — Мислех да изкарам с тези, докато се върнем в Кордава, но не стават за дълго пътуване на юг. Онзи климат унищожава въжетата също като плата и кожата.

— А платна имаш ли?

— Да, в сандъка отпред. Достатъчно е да закърпим старите и да направим два нови комплекта, ако се наложи.

— Корабът е добър — призна Конан. — Не съм виждал по-добър за такова плаване.

Той заразглежда екипажа, който му отвърна със същото внимание. У половината разпозна зингаранци и аргосинци. Бяха представени още няколко народности, а останалите принадлежаха към онази бездомна порода, чиято единствена родина изглежда са солените дълбини. Облеклото им беше най-различно, а заради обедната жега някои просто бяха обвили с по едно парче плат бедрата и главите си. Всички до един носеха ножове, но Конан не видя мечове, брадви или някакво друго оръжие. Но не се съмняваше, че са оставени някъде под ръка. Мъжете бяха целите покрити с белези, черни от слънцето, а някои бяха татуирани. Други му се видяха сакати, сякаш бяха наказвани заради някакво провинение на кораба.

— Отворете си ушите! — извика силно Улфреде, като че се надвикваше с буря. — Всички на кърмата!

Мъжете на палубата се затътриха към кърмата, а останалите наизлязоха отдолу. Последен се показа корабният готвач, покрит с бръчки стар морски вълк, облечен с мръсна престилка и безупречно чист червен тюрбан. Златните халки на ушите му присвяткаха на слънцето. Разтоварването, което се изпълняваше от пристанищните работници и робите от леярните, продължи.

— Слушайте, морски вълци — започна Улфреде. — Мислехме да вземем оттук или отнякъде наблизо нова стока и да се върнем в Кордава през Месантия. Но попаднахме на нещо по-обещаващо. Търговци от Аквилония искат да наемат „Морски тигър“ за едно пътуване надолу по брега, след Хеми, за търговия с племената на Черния бряг. Няма да се наложи да търпите теснотията и вонята на робите, тъй като те искат да се сдобият със слонова кост и с други от богатствата на онази страна. Можем да стигнем дотам, да си направим сделките и да се върнем, преди времето да е станало лошо. Освен това — той дари всички с широка усмивка — поради очакваните трудности, търговците от Аквилония предлагат три пъти обичайната моряшка заплата. Каква е вашата дума?

Конан знаеше, че на пристанището царува относително равноправие. Но от него нямаше да остане и следа, щом излязат в открито море. По състоянието на палубата съдеше, че Улфреде е опитен капитан. Не забеляза на кораба нито роби, нито юнги. Ванирецът успяваше да накара тези корави мъже сами да вършат работата, а Конан знаеше колко трудна е подобна задача.

Пръв заговори един мъж от някаква незнайна раса, с дълги ръце и с маймуноподобни черти.

— Колко далеч на юг, капитане?

Устата му, почти без устни, беше изключително широка, а сребърната халка на носа му подскачаше в такт с думите. Кой знае защо, ефектът от това не беше комичен.

— Южно от Зархеба — отвърна Улфреде.

— Колко южно? — попита същият моряк.

— На около пет-шест дни път.

Последва мърморене.

— Какво? Нима вие, морски вълци, подвивате опашки пред едно малко пътешествие на юг? Знаете не по-зле от мене, че колкото е по-отдалечена една страна, толкова по-малко посещавана е тя и толкова по-голяма е печалбата.

— Печалба за търговците — може би — заяви маймуноподобният мъж. — Ама рисковете за моряците са си същите!

— Уму, никого няма да караме насила. Тук съм, за да платя на всеки, който се отказва. Моряци има повече, отколкото са койките, на които да легнат.

— Моите работодатели — каза Конан, като се обърна към екипажа, — ще проявят повече от обикновената щедрост. Освен тройната заплата с радост ви предлагат дял от печалбата. Всички знаете колко изгодно може да бъде такова пътуване за всички оцелели.

Улфреде го гледаше изненадано, но го остави да говори каквото реши.

— На ничия щедрост нямам вяра — изсумтя презрително морякът, който се казваше Уму. — Че за какво ще им е на тия хора от сушата да са толкова широкопръсти?