Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Какво значи това? — попита Малия. — Можем ли да се доверим на този човек?

— Мисля, че може да му се доверите, що се отнася до работата, за която сте го наели — отвърна Конан. — Но ако става дума за голямо богатство, бих го държал винаги под око.

— Кой е говорил за голямо богатство? — полюбопитства Улфило.

— Никой… засега — отговори Конан.

— Така да си остане тогава. Търсим брат ми, нищо повече.

— Не съм аз, който не вярва в това — каза Конан. — Може би ще се наложи да убедите Улфреде и хората му.

Силен вятър духаше от север, издуваше почти до скъсване двете огромни триъгълни платна и носеше „Морски тигър“ на юг. Улфреде, който наблюдаваше с неотслабващо внимание всяка промяна на вятъра, следеше непрекъснато ъгъла на мачтите и опъването на въжетата. Понякога платната почти съвсем се отпускаха, а понякога се издуваха напред и сякаш влачеха кораба подире си.

Пътуваха покрай един често посещаван бряг в разгара на плавателния сезон, затова почти непрекъснато виждаха край себе си други кораби. От време на време някой кораб се приближаваше да ги разгледа по-отблизо, но хищническите войнствени очертания на корпуса караха всички да се отдалечават и да търсят по-приятна компания.

Конан беше доволен от кораба и от управлението му. Макар да не се числеше към екипажа, ако имаше нужда от още чифт ръце, той с готовност помагаше да изтеглят някое въже или да налегнат шпила. Останалите се удивляваха гласно на силата му, която изглеждаше равна на петима мъже, взети заедно. Някои от моряците се дразнеха от тази демонстрация на мощ, и най-вече маймуноподобният грубиян на име Уму. Той се гордееше със силата си и я използваше, за да властва над останалите. Капитанът беше единственият офицер на кораба, но Уму се смяташе за началник на екипажа и се възмущаваше от намесата на Конан. Кимериецът чувстваше недоволството му, но засега морякът не го предизвикваше открито. Това събуди подозренията на кимериеца. Не защото онзи гледаше на него като на съперник — това беше обичайно в света на Конан. В жестокия, необуздан свят на бандити, пирати и наемни войници силните винаги държаха в подчинение по-слабите, но винаги имаше един най-силен, който трябваше да отговаря на всяко предизвикателство срещу своето господство. При нормални обстоятелства Конан би очаквал да влезе в схватка с Уму още на третия ден от плаването. А вместо това Уму само му хвърляше гневни погледи и нищо не предприемаше. Кимериецът беше убеден, че не го възспира страхът. В гърдите му едва ли имаше място за подобни чувства. Трябва да беше нещо друго.

Сдържаността на Уму не беше единственото, което го притесняваше. Моряците до един бяха останали на борда, нито един не напусна кораба в Асгалун, въпреки трудностите и опасностите, които навярно криеше експедицията им. Защо бяха останали? Хубаво беше, че корабът ще бъде управляван от опитни, корави морски вълци, но кимериецът не вярваше твърде в добрата, от нищо непомрачавана съдба.

— Сега за какво си се размислил, Конан? — попита го Малия. Тя беше напуснала малката си каюта, за да дойде при него на кърмата, където освен кимериеца беше и корабният кормчия, който управляваше руля. И тя, както и останалите аквилонци, се беше разболяла от морската болест, но бързо се беше възстановила.

— Морето винаги е опасно и несигурно място — отвърна Конан. — Виждате ли онези облачета на югозапад?

Той посочи едва забележимата сива линия на хоризонта.

— Виждам ги. Изглеждат ми доста безобидни.

— На вас може би ви изглеждат безопасни, но може и да означават буря, а тя може да ни достигне с пъргавината на нападащ тигър. В морето човек никога нищо не бива да подценява.

Малия се засмя.

— Конан, колкото капитанът ни е весел, толкова ти си мрачен. — Тя кимна към Улфреде на палубата, който караше хората си да опитват поредното разположение на въжета и платна и ругаеше жизнерадостно, докато подчинените му негодуваха от постоянните експерименти с такелажа. — Спринголд ми каза, че кимерийците са известни като сприхави и намусени, а ванирците са едновременно весели и свирепи.

— По-голяма част от знанията на Спринголд са взети от книгите — каза Конан. — Признавам, ванирците често се чувстват щастливи, най-вече когато измъчват някой пленник или изгарят до основи кимерийско село, а жените и децата отвеждат, оковани във вериги. Не може да знаеш какво е истинско веселие, докато не видиш битка между тези два народа. В подобни моменти могат да се смеят на собственото си заколение.