Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Твоите северняци май са доста диви — каза Малия. — Цивилизованите хора се отнасят по-сериозно към тези неща.

— Но, ако се съди по вида ти, Северът не ти е чужд — върна се към мислите си Конан. — В говора ти няма следи от акцент, но лицето и кожата ти показват, че си от хората на Хиперборея.

— Майка ми беше благородничка от оня край. Баща й я дал да я отгледат в дома на пограничен владетел от Бритуния, с когото искал да сключи съюз. Неговия син станал мой баща, но аз не го помня. Бил убит преди двайсет години, когато немедийците нападнали Бритуния. Мене и майка ми ни закараха в Белверус, където тя стана държанка на един немедийски генерал. Преди пет години майка ми умря от чума. Когато един красив млад капитан от наемната армия ме поиска, немедиецът с радост ме даде. Жена му вече ревнуваше заради красотата ми, както по-рано заради хубостта на майка ми. Наемникът се казваше Марандос, брат на Улфило. Искаше ме не просто за любовница, а за съпруга. Бяхме много щастливи в продължение на три години, преди той да се завърне у дома си.

В историята й нямаше нищо странно. В бурни времена дори животът на благородниците ставаше несигурен. Жените и по-малките синове често имаха не по-щастлива съдба от тази на обикновените хорица и нерядко не им оставаше нищо друго освен гордостта, че са от знатно потекло.

— Той те е изоставил и е тръгнал да търси приключения южно от Куш — каза Конан. Забележката му прозвуча по-жестоко, отколкото възнамеряваше.

— Не ме изостави. Мислеше, че така ще оправи положението ни. Той…

— Малия! — Улфило се измъкна от тясното пространство между каютите под кърмата. — Наехме Конан за водач. Ако ти трябва довереник, има кой да изпълнява тази роля. Спринголд обича приказките повече от този кимериец.

Малия се нахвърли гневно върху него.

— Ти си брат на мъжа ми, но не си ми настойник! Ще говоря с когото си поискам!

— Ти си под мое попечителство, докато не те съберем отново с твоя съпруг — отвърна Улфило.

Малия го гледа сърдито известно време, но после безмълвно слезе долу.

— Въпросите, които засягат семейството ми, не са твоя работа, Конан — сковано предупреди Улфило.

Кимериецът сви рамене.

— Ако искаш, доверявай ми се, твоя воля, но преди да е дошъл краят на това пътуване, може да ти потрябват всички приятели, които успееш да спечелиш, маркграфе.

— Какво искаш да кажеш? — запита Улфило.

Конан кимна към палубата.

— Според мене някои от тези мъже са останали на кораба с надеждата, че експедицията издирва нещо повече от блудния ти брат. На тях им се струва, че братската любов, а дори и съпружеската, не са достатъчно основание за подобна преданост. Струва им се нередно един благородник да напусне земите си и да прекоси половината свят в компанията единствено на една жена и на един учен. Признавам, че аз също съм смутен, ако не ме бяхте наели само да намерим брат ти. За мене този факт е достатъчно основание за съмнение, тъй като подозрителността не ми е присъща.

Улфило стисна устни така силно, че чак кожата около тях побеля. На Конан му се стори, че това означава нещо повече от гняв. Това беше объркването на един открит по природа мъж, който е принуден да извърта.

— Мислиш, че тези кучета ще ни нападнат? — попита най-сетне Улфило.

— Според това колцина от тях се обърнат срещу нас, положението ни може да се окаже от опасно до направо отчаяно. Но засега няма защо да се тревожим. Нищо няма да направят, докато нямат изгода от това.

— Когато стигнем до Брега на костите — обеща Улфило, — ще научиш още. Сега обаче не мога да ти кажа повече.

— Твоя воля — каза Конан, — но вината ще бъде само твоя, ако дойде време всички да съжаляваме за проклетата ти потайност!

Когато Спринголд излезе да глътне малко свеж въздух, настроението на кимериеца се беше пооправило. Дребничкият мъж беше блед, но стоеше здраво на краката си — за пръв път, откакто бяха разпънали платната.

— Е, приятелю от Кимерия, струва ми се, че май ще мога да хапна нещо тази вечер.

Конан се засмя.

— Радвам се да те видя почти оздравял.

— Цял живот съм изучавал великите пътешествия на изследователите от миналото. Занимавах се с карти, чертежи и корабни дневници, но преди да се кача на тази палуба, не бях излизал в морето. Не знам защо, но древните мореплаватели никога не разказват как морските богове си отмъщават на нещастните обитатели на сушата.

— С времето морската болест минава — увери го Конан, — а и трябва да се смяташ за късметлия. Сега е идеално време за плаване, корабът почти не се клатушка. Ако беше тръгнал при по-бурно време, можеше да страдаш ужасно седмици наред.