Джон Робертс - Съкровището на Питон

Конан се свести с болка в главата. Клепачите му лепнеха от засъхналата кръв и той с усилие премигна няколко пъти. Видя, че е с вързани крака и ръце, и че е закачен на прът, носен от двама мъже. Успя да зърне поне още една подобна носилка, но тъмнината му попречи да различи кой от другарите му виси на нея.

Носачите поне бяха хора, макар звуците на животинско ръмжене да показваха, че бумбана са наблизо. Хората се движеха в редица и пееха.

— Пусни ме, свиня такава! — извика някой. — Освободи ме или ме убий! Аквилонски благородник не може да бъде мъкнат като убита коза!

Въпреки ужасното положение, в което се намираше, Конан не можа да сдържи усмивката си.

— Съветвам те да си държиш езика зад зъбите, приятелю — отвърна един по-тих глас. — Няма особен смисъл да говориш на хора, които не разбират езика ти, да не говорим, че дори да те разбираха, едва ли щяха да се вслушат в думите ти.

Значи Спринголд беше жив и многословен както обикновено.

— Млъкнете и двамата — с отвращение им се скара Малия. — Обречени сме.

— Ти поне вървиш сама — измърмори Улфило.

— Да не мислиш, че това много ме радва? — сряза го аквилонката. — По-добре да ме бяха убили преди малко. Защо ли ни оставиха живи — ето това бих искала да знам.

— Сещам се за няколко причини — рече Спринголд, — но се опасявам, че нито една от тях не би ти харесала.

— Тогава не ми ги казвай — отвърна Малия. — Стигат ми моите собствени ужасни догадки.

— Поемата за добрите съвети ни учи — намеси се още един глас, — че „само глупакът говори тогава, когато най-изгодно е мълчанието“.

— Тогава значи ти си глупак, а, ванирецо? — разгорещи се Улфило.

Улфреде гръмко се изсмя:

— Като гледам какъв ни е халът, май никой от нас не е много умен.

— Значи Конан или е умен, или е в безсъзнание — заключи Малия, — щом не продумва нито дума.

— Може да е мъртъв — предположи Спринголд.

— Ако чернокосия беше мъртъв — възрази Улфреде, — бумбана щяха да го приберат, както сториха с горките ми моряци.

Един воин изостана от началото на колоната, посочи нещо и изрева някаква заповед.

— Капитанът казва, че не бива да говорите — поясни Кафи.

— Кажи му — отвърна Улфило — да говори почтително, когато, се обръща към по-високопоставени от него. Той си е една свиня, нищо че има пера по главата.

— Това не би било много разумно — предупреди Кафи.

Вниманието им отвлече някаква песен, която се чуваше все по-силно и по-силно. Изведнъж се озоваха сред тълпа местни жители. Те танцуваха и дразнеха пленниците, като поднасяха до лицата им горящи факли и с жестове описваха очакващите ги мъчения.

— Весело сборище — с презрение отбеляза Улфреде. — Според мене си заслужават краля.

— Всичко живо, което живее до Прокълнатото езеро, е уродливо — загадъчно изрече Спринголд.

Процесията мина през градските порти и продължи нататък по улиците, като привличаше по пътя си все повече зяпачи. Жителите на града пиеха и се веселяха с доста повече ентусиазъм от предишната вечер. Замеряха пленниците с мърша и ги налагаха с тояги, но никой не посегна към тях с оръжие. На силната светлина от факлите Конан видя, че никой не обижда и не напада Малия.

Когато стигнаха площада пред кулата, шумът се усили. Увиснал на пръта, кимериецът успя само да забележи, че платформата е пълна с народ. Всичко се заглушаваше от невъобразимия шум и врява на тълпата. Пуснаха вързаните мъже на земята и отнесоха прътовете. Възможно най-незабелязано Конан размърда ръце и крака, за да си възстанови кръвообращението. По сигнал на краля барабаните спряха да бият, а множеството утихна. Няколко воини хванаха кимериеца под мишниците и го вдигнаха да седне. Той отпусна нарочно глава, сякаш още не е дошъл напълно в съзнание. Изсипаха отгоре му една кана вода, която отми от лицето и очите му съсирената кръв. Той прикова очи в платформата, като внимаваше да запази объркания и замаян израз на лицето си.

На платформата крал Набо седеше върху варварския си трон, покрит с леопардова кожа. До него върху сгъваем стол седеше някакъв мъж, който се извисяваше над господаря си, макар столът да беше по-нисък. Между двамата мъже клечеше Агла и се хилеше злобно. По-високият се изправи:

— Поздрав, приятели — изрече Сетмий, главен жрец на Майят.

— Стигиецът! — ахна Улфило. — Какво значи това? Оставихме го в Хеми още преди няколко месеца! Как така се озова тук?

— Черният кораб, дето ни преследваше — тъжно обясни Улфреде. — Бас ловя, този негодник е по петите ни, откак отплавахме от Хеми.