Джон Робертс - Съкровището на Питон

— А бившият крал не е ли имал поддръжници? — попита Улфило.

— По-голямата част от собствения му клан му остана вярна, а също така и воините със зелени пера, които съставляваха личната му гвардия. Имаше големи сражения по цялото протежение на долината. Решаващата битка се проведе близо до Забранения проход, онзи, през който вие сте влезли в долината.

— Кралят беше ли убит? — попита Конан.

— Да. Редом с него се биеше и малкият му син, който също се смята за убит, но така и не намериха тялото му.

— Видяхме само войници с бели и сини пера. Какво е станало със зелените? — попита Спринголд.

— Избягаха. И онези, които останаха живи… — Кафи пак погледна неспокойно към воините след себе си.

— Останалите сега сигурно живеят в града от другата страна на езерото? — довърши вместо него кимериецът.

— Да, той е много по-малък от града до езерото, но стените му са високи и здрави. Всъщност повече прилича на крепост, също като крайбрежните крепости на стигийците. Бунтовниците живеят там и нападат кралските стада и житници, за да си набавят храна.

— А моят съпруг Марадос? — попита Малия. — Кажи ми сега истината: уби ли го крал Набо?

— Кълна се — отвърна Кафи, — че нито съм виждал, нито съм чувал за такъв човек. Ако беше идвал тук, кралят несъмнено щеше да ме извика да превеждам.

Ловуваха цяла сутрин и убиха няколко дребни, охранени газели. По обед Улфило обяви почивка, одраха дивеча и го опекоха на огън. Докато се хранеха и си подаваха един на друг меховете с вино, водачите на експедицията обсъдиха плановете си.

— Трябва да бягаме — заяви Конан. — Крепостта на хълмовете е единственото възможно убежище.

Кимериецът би предпочел изобщо да се махне от долината, но беше дал дума, че ще помогне да намерят Марандос, и щеше да й остане верен, докато работодателите му не се откажеха от издирването.

— Да — съгласи се Улфило, — ако Марандос е минал жив през прохода, трябва да е някъде там.

— Освен това трябва да има някаква причина крепостта да е тъкмо там — вметна Улфреде.

— Какво искаш да кажеш? — попита Малия.

— Помислете само: ясно е защо има град до езерото. Питонците, или който и да било друг, са го построили там, защото това е единственото подходящо място за град в долината — в центъра на плодородната земя, близо до езерото, в което се вливат всички потоци. Съвсем естествено място за средище на кралската власт и за пазар на селата. Но защо трябва да има крепост в хълмовете наблизо? По-логично е да я разположат на границата или до прохода, откъдето може да се очаква враг.

— Защо ли наистина? — попита озадачена Малия.

— Съкровищница! — възкликна ученият със светнали очи.

— Да — потвърди ванирецът. — Кралете обичат да държат богатствата си наблизо, но от друга страна, искат съкровищата им да са в безопасност, а не там, където могат да ги докопат алчни благородници или разбойници.

— Да, това е разумно — потвърди Конан. — В Немедия, Коринтия, Замора, Туран и много други места също съм виждал да пазят кралската хазна на сигурно място близо до столицата. Тези замъци често служат за убежище на краля по време на бунт.

— Този път явно е станало обратното — рече Улфило. — Ако Марандос е срещнал бунтовниците, след като е минал прохода, твърде вероятно е сега да се намира там.

— Тогава може би е намерил съкровището! — развълнува се Улфреде.

Спринголд се обърна към Кафи на кушитски:

— Преди бунтовниците да превземат двореца, някой живееше ли в крепостта на хълмовете?

Преводачът поклати глава:

— Не. Беше изоставена.

— Точно както предполагах — обади се Спринголд. — През вековете много народи са минали през долината и част от тях са се заселвали в развалините до езерото. Но крепостта не е била нужна никому. Сигурно е стояла празна от смъртта на последния питонец преди много хилядолетия.

— Тогава съкровището може би стои непокътнато! — тържествено възкликна Улфреде.

— Ако е така, най-вероятно е скрито в запечатани тайници. Може да се наложи дълго да ги търсим — предположи ученият.

— Какво от това, като се има предвид какво преживяхме досега? — извика капитанът.

— Оптимист, както винаги — кисело го сряза Малия. — Напомням ти, че ни охранява отряд войници. Виж ги само!

Тя кимна към охраната, която почиваше малко встрани. Половината мъже ядяха, със забити в земята до тях копия, а другата половина стояха нащрек с оръжие в ръка.

— А сега ни виж нас — продължи аквилонката.