Джон Робертс - Съкровището на Питон

В този момент запя цялата тълпа. Гласовете им се издигаха и падаха в ритъма на някакъв сложен многоглас, съпроводен от пляскане на ръце и биене на барабани, което въпреки необичайните и ужасни обстоятелства вълнуваше със странната си красота.

Предната част на процесията стигна края на вълнолома. Най-отпред, застанала почти на ръба, Агла вдигна жезъла си и призова божествата. Отначало пееше предишната вреслива песен, но постепенно взе да издава звуци, неестествени за човешкото гърло. Дрезгави гърлени съгласни, цъкания и някакъв дори още по-странен шум се изтръгваше от запенената й уста. Постепенно, докато Агла нареждаше, водата започна да се променя.

— Какво е това? — прошепна Малия.

Тя посочи появилото се върху повърхността на езерото цветно петно. Приличаше на тъмнопурпурно сияние. След малко разбраха, че то не е на повърхността, а по-скоро идва от най-дълбоката част на езерото. После петното започна да се увеличава. Явно източникът му, какъвто и да беше той, се приближаваше към повърхността.

Нещо изведнъж се показа над водата и ги стресна. Още нещо изскочи от езерото и с плисък се скри обратно. В езерото скачаха огромни обезобразени риби, подобно на океански пасаж, който бяга от акула. Странни същества се показваха над водата. Някои протягаха във въздуха пипала. Други удряха с криле като на прилеп. За свое изумление видяха как една огромна риба със странни, подобни на ръце израстъци хвана някакво същество като сепия и с помощта на тези ръце го натъпка в устата си.

— Но това е невероятно! — възкликна Малия.

— А ти какво очакваше? — попита Спринголд.

Кимериецът трябваше да напрегне докрай волята си, за да не мръдне от мястото си. Магьосничеството винаги го бе отвращавало, но това тук обещаваше да е особено противно.

Когато пеенето на Агла достигна кулминацията си, водата на езерото се вдигна нагоре и образува странен балон, който излъчваше неестествена, кървавочервена фосфоресцираща светлина. По-дребните същества разпенваха повърхността около балона. Отвътре се показа някаква ужасна фигура на същество с гърчеща се кожа, възлести пипала и множество светещи очи.

— Какво е това? — изпищя един от моряците. Всички бяха втренчили очи в страшилището и трепереха ужасени.

— Останете по местата си! — изрева Улфреде.

— Укхатун! — виеше Агла. — Укхатун! Укхатун!

Водният балон не можа да издържи повече, спука се и се изля по гигантската маса на чудовищното „божество“. Върху черната му кожа прескачаха огнени искри, а от него се носеше непоносима воня. Агла се отмести, а крал Набо бутна напред робинята. Като видя страшилището пред себе си, жената се изтръгна от скотското си примирение и на лицето й се изписа неподправен ужас. Няколко от очите на съществото се приковаха върху нея, едно тлъсто пипало се отдели от безформеното туловище и се протегна към жертвата. Жената се помъчи да избяга, но кралят стискаше в желязна хватка вързаните й китки.

Като видя пипалото да я приближава, робинята се разпищя безумно. На края на ужасния израстък имаше възглавничка с формата на листо, а върху вътрешната й повърхност се белееха остри зъби. Кралят се дръпна, пипалото обгърна жертвата си и я вдигна високо във въздуха. Тя се развика още по-силно, но страшилището само усили хватката си и започна ритмично да я стиска. Жената не спираше да крещи.

Един от моряците изпищя и понечи да избяга. Улфреде се опита да го хване, но морякът се изтръгна от ръцете на капитана. Едно от очите на чудовището проследи движението му и едно от пипалата се стрелна невероятно бързо. Зъбатия край се уви около ревящия мъж и го дръпна рязко към туловището. Съществото вдигна високо гърчещата се жертва, а в същото време на върха му се отвори подобен на паст процеп, който разкри тресящи се влажни мембрани и гърчеща се като купчина червеи тъкан. Пипалата стиснаха здраво и в пастта се изляха мощни струи кръв. Кървавочервените искри запрехвърчаха и по грубата кожа на чудовището. Най-накрая възглавничките на края на пипалата се отвориха. Телата вътре се бяха превърнали в разпокъсана плът, залепена за изпочупените кости. Тези остатъци паднаха в пастта и тя се затвори с отвратителен звук. Чудовището изръмжа и започна да потъва под водата. Когато то си отиде, по-дребните обитатели на езерото го последваха.

Без по-нататъшни церемонии местните жители се обърнаха и се помъкнаха към домовете си. Чужденците стояха на място потресени. Трябваше да запазят самообладание, макар че това бе за тях страшно трудно, особено за четиримата живи моряци, които почти бяха умрели от страх. Минавайки покрай тях, кралят им се усмихна саркастично, а Агла ги удостои с безмълвен, беззъб смях, като че ли знаеше, че те ще бъдат следващите жертви и тази мисъл извънредно й допадаше.