Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Е, достатъчно лежахме тук — заключи Улфило. — Надявам се, че сте доволни, и можем да продължим нататък. Може да изминем някоя и друга левга, преди да падне мрак.

— Аз ще съм доволен, ако наистина има съкровище и аз да получа част от него — съгласи се Улфреде.

Жизнерадостният тон на ваниреца не заблуждаваше Конан.

Капитанът също изпитваше подозрения, но засега смяташе да си мълчи.

Като видя чужденците да се връщат, Гома се усмихна.

— Сега готови ли сте, о, белокожи, да видите света такъв, какъвто го е създал Нгаи?

— Да — отвърна Конан, изпълнен с желание да види нови страни, каквото и да го чака там. — Покажи ни тази дива земя. Нямам търпение да чуя как свири вятъра в клоните на тези странни дървета.

Яките носачи нарамиха товара си. Водени от Гома, поеха към девствените дебри на неизследвани земи.

Колкото повече се изкачваха, толкова по-нарядко ставаха дърветата. Гъмжеше от дребен дивеч, различни птици, маймуни и котки. В началото Малия радостно възклицаваше, когато изникваше някое странно животно, но после и това започна да й омръзва. Но пък пътешествениците винаги разполагаха с прясно месо. Северняците отказваха да ядат маймунско, но за местните жители то беше ценен деликатес. Конан, който разузнаваше напред, често използваше лъка и стрелите си. Уловът закачваше по дърветата, за да може вървящите отзад да го приберат и изчистят.

Конан бе живял при различни условия, но този дивашки начин на живот му беше най-присърце. Условията в градовете винаги бяха ограничавали свободата му. Тук дивото в природата на кимериеца отново взе да надделява.

Сутрин Гома му даваше грубо описание на пътя, който предстоеше да изминат през деня, и трудностите, които налагаше терена, а после Конан оставаше сам. Твърде добър планинар, за да има нужда от пътека, всеки ден той изминаваше огромни разстояния встрани от основната цел. Зорко наблюдаваше дали няма да срещне човешки същества, които тук съвсем не биха се отнесли приятелски с тях. Но намираше само остатъци от стари ловджийски огньове. На някои места откриваше спретнато подредени в правоъгълник камъни. Беше убеден, че те са оставени от Марандос при един от двата му похода.

По хълмовете насекомите не бяха толкова многобройни, колкото в джунглата, така че на третия ден Конан хвърли ризата и бричовете си, за да се движи още по-свободно. Всяка сутрин, облечен само с препаска и сандали, със затъкнати на кръста меч и кинжал, с преметнати през гърба лък и стрели, той изчезваше като призрак между дърветата.

Това преобразяване на храбрия Конан, който и без това беше кален боец, в диво същество, по-примитивно и от аборигените, явно учудваше спътниците му. Чернокожите бяха здраво привързани към племето си, рядко излизаха сами в джунглата и тъгуваха, ако се разделят с родствениците си. Конан като че цъфтеше от самотата на новия си начин на живот. Сред пътешествениците единствено Гома сякаш разбираше промяната у Конан, сякаш знаеше нещо за кимериеца, което не беше известно на останалите.

Конан не забелязваше удивлението им, пък и да беше го забелязал, не би му обърнал внимание. Имаше чувството, че за пръв път от много години е истински жив. Самотният живот сред гората изискваше от него голяма бдителност. При всяка крачка сетивата му се напрягаха до краен предел. Всяка промяна в миризмите, които долитаха до ноздрите му, всеки звук, всяка следа от движение, дори най-малкият повей на вятъра, който галеше кожата му, му даваха някакви сигнали, по които той се ориентираше. Конан потискаше способностите си, когато беше в цивилизацията, но никога не ги губеше. Докато дебнеше някоя антилопа, можеше да проследи полета на птиците в небето, да подуши тревата, смачкана от някое препускащо копито, или да чуе как на десет крачки от него през тревата пропълзява змия, но нито за миг не забравяше за животното, което преследва.

Вечерта на деветия ден от похода Конан се върна в лагера, където го посрещна вкусната миризма на печено месо. Внезапната поява на кимериеца накара постовия да подскочи уплашен.

— Сет да те благослови! Конан — възкликна морякът, който стоеше на стража, — половината носачи са убедени, че си някакъв горски дух, който се е въплътил в човешко тяло, а напоследък и аз взех да мисля като тях.

— Ако трябва да те предупреждавам, че идвам, значи не си никакъв воин — отговори Конан. Завари аквилонците седнали край огъня, да разглеждат една от картите на Спринголд. Вдигнаха очи, когато той се приближи към тях. Конан извади нещо от кесията на кръста си и го хвърли на Улфило. Благородникът го хвана и го поднесе към светлината на огъня. Беше малка бронзова катарама със счупен език.