Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Не се бой, бели човече — каза Гома. — Ще те преведа и през него. — Той ги дари с още една от неговите високомерни усмивки. — И от зверовете не се страхувайте, аз ще ви пазя със секирата си.

Гома завъртя толкова бързо оръжието над главата си, че то направи един блестящ кръг. Той тръгна напред, а останалите го последваха. Улфреде вървеше и мърмореше:

— Ако не ни трябваше този чернокож негодяй, за да ни води, щях да го убия на място заради наглостта му.

— Само че той ни трябва, така че го остави на мира — каза Улфило.

— Той е много странен човек, — каза Малия. — Не прилича на останалите местни хора, с които се срещахме. Макар да е дивак, държи се не по-малко гордо от теб, братко. Дори по-гордо.

— Не, той просто се държи нагло — изруга Улфило. — Но сигурно се смята за благородник.

Спринголд реши да поговори с Конан и Гома и заситни с късите си крака, да настигне високите водачи.

— Кажи ми, Гома — заговори ученият, — според тебе какви хора може да срещнем в тази равнина? Макар че ми е трудно да си представя, че в това море от трева, пълно с диви животни, могат да живеят човешки същества.

Покрай тях мина семейство жирафи, което не обърна никакво внимание на дребните двукраки създания. Козината им беше бежова, цялата на малки петънца. Малките им космати рогца не бяха като на другите — къси, с топка накрая, а широко разклонени.

— Племето фашод често пасат животните си тука — отвърна Гома. — Добри воини са, нападат се един друг и си крадат стоката. Измерват богатствата си в добитък, дори богът им е бог на добитъка. Тук живее и племето зумба, хората на Големия щит и Малкото копие. Много са дребни, но са също добри бойци. Обработват земята и отглеждат кози. Селата им са малки и бедни, но носят хубави украшения и имат великолепни песни и танци.

— Може ли да ни приемат като врагове? — попита Спринголд.

— Тук всеки чужденец е враг, но ако сте силни и искате да търгувате, ще ви пуснат да минете.

— Човекоядци ли са? — попита Конан.

Гома извика и плю с отвращение.

— Не! Само по крайбрежието не се гнусят да ядат човешка плът. Тук, под голямото небе, в земята на Нгаи, мъжете са мъже, а не лешояди! — Той посочи една глутница петнисти хиени, която притича наблизо. — Хората по крайбрежието са като тези хиени. Хората от равнината са като лъва — свирепи и горди.

— Тази мисъл успокоява — заключи Спринголд. — Може да ни убият, но поне няма да ни изядат.

— Не е точно така — ухили се Гома.

— Какво искаш да кажеш? — попита учения.

— Че няма да ви изядат човекоядци, а животни. Тук не погребват или изгарят труповете. Оставят ги в гората, за да се върнат пак при Нгаи. Животните пасат трева, хората ядат животни, а други животни изяждат хората. Това е, което радва Нгаи.

— Много утешително — клюмна уплашено Спринголд.

Докато прекосяваха обширната равнина, видяха много странни неща, които заслужаваха възхищението им. Пред тях препускаха смешните щрауси. Тези птици имаха силни, дълги крака, кълбовидни тела, дълги шии и миниатюрни глави. Тук-там, като сталагмити, над земята стърчаха колони от кафява пръст. Малия посочи загадъчните неща и попита какво представляват.

— Термитни хълмове — обясни Конан. — Термитите са много хищни. Ако забиеш в земята дънер с дебелината на човешки крак, след седмица той ще бъде прерязан.

— Необикновена земя — дивеше се Малия. — Като от сънищата. Птиците тук са с размерите на понита, а мравките строят дворци. А ей там едно кошмарно чудовище пасе до една сърничка, която е толкова миниатюрна, че ако някой ми я бе описал, нямаше да повярвам. — Тя посочи един огромен носорог, който мирно хрупаше трева до рогата антилопа, не по-голяма от заек, с тънички като тръстика крака.

— Тук могат да се видят далеч по-странни неща — обеща Конан. — И някои от тях съвсем не са толкова безобидни.

В късния следобед попаднаха на едно семейство лъвове. Грамадните, мързеливи котки се бяха проснали на земята, прозяваха се и се почесваха, гледаха пришълците със злобните си жълти очи, но не проявиха никакъв интерес към тях. След време се надигнаха и се отдалечиха, но не от страх, а защото човешката миризма очевидно им бе неприятна.

— Внимавайте къде стъпвате — предупреди Конан. — Особено след смрачаване — Той се наведе и вдигна една клонка. Беше окичена със смъртоносни шипове, дълги десетина сантиметра.

— Тук всички дървета и храсти са защитени по този начин. Ако стъпите върху някой от тях, бодилът се забие право в крака ви.