Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Младите бойци винаги създават най-много проблеми. Дано тези не са толкова свирепи.

— Има ли вероятност да ни нападнат, Конан? — попита книжовникът, хванал меча си в ръка.

— Човек никога не знае, докато нещо не се случи.

Скоро пред тях застана редица от стотина млади бойци.

В ръцете си държаха копия с необичайно дълги и широки наконечници. Върху телата им бяха боядисани и изрисувани със странни фигури. Косите им бяха дълги, вързани на опашка. Имаха хубави черти, бяха гъвкави като пантери и нямаха нищо по себе си, ако не се броят перата, рисунките и накитите.

— Хубави мъже — възхити се Малия.

— Като за диваци са хубави — измърмори Улфило.

— Толкова си приличат — все едно са братя — отбеляза Спринголд. — Еднакви черти, еднакъв цвят на кожата, еднакво телосложение и само няколко сантиметра разлика между най-ниския и най-високия. Това е признак на силни родствени връзки. Сигурно никога не се женят извън племето.

— В момента обичайте им не са най-голямата ни грижа — намеси се Улфреде. — Въпросът е какво смятат да правят с нас.

Моряците нервно докоснаха оръжията си, някои сложиха стрели в лъковете си.

— Ако можем да избегнем боя, ще бъде добре — излая Улфило. — Помнете, на връщане трябва да минем по същия път. Дори ако сега победим, после ще ни чакат още по-многобройни.

— Така е — съгласи се Конан. — Едва ли ще ни нападнат, ако не застрашаваме тях и стадата им. От друга страна, те са прекалено млади бойци и ако малко ги раздразним, веднага ще ни нападнат.

— Доста си дипломатичен за един варварин, Конан — отбеляза Малия.

— Някога аз самият съм бил млад боец. Знам как разсъждават и как действат. Що се отнася до това, кимерийските планини и равнините на юга доста си приличат.

Известно време Конан оглеждаше войните. Направи му впечатление колко са спокойни. Не танцуваха, не виеха и не крещяха преди битката, както правят други племена. Конан разбираше, че по този начин се опитват да уплашат врага, но това говореше и за силно чувство за дисциплина. Мнозина носеха шапки от лъвска кожа, а на вратовете им висяха огърлици от зъбите на звяра, което показваше, че войните смело защищават стадата си от нападенията на хищните котки.

Един от бойците заговори. Нищо във външния му вид не го отличаваше от останалите. Гома преведе думите му.

— Пита кои сте и какво искате.

— Кажи му — отговори Улфило, — че сме търговци и че сме тръгнали към планините. Увери ги, че не искаме да им причиним зло, че носим стока за търговия и подаръци за вождовете им.

Гома преведе. Войните приеха съобщението му и не казаха нищо повече. Скоро пристигна друга, по-голяма група. Бяха предимно по-възрастни мъже. Приличаха на младежите, но имаха по-малко рисунки по телата си, а някои бяха с одежди като тази на Гома. С тях пристигнаха и неколцина невъоръжени старци, които крачеха с огромно достойнство и се подпираха на дълги, фино резбовани тояги. Те не носеха никакви накити, но дрехите им бяха по-богати, отколкото на останалите.

— Колкото по-високо стоят — каза Спринголд, — толкова по-малко накити носят.

— И толкова повече дрехи — допълни Малия.

— На младите воини им се позволява да се кичат — обясни Гома, — но не им се дава добитък. Всички стада принадлежат на старците. В това се изразяват богатствата и честта им.

Преговорите започнаха. Вождовете отвориха вързопите и заразглеждаха стоката. Фашода се смесиха с чужденците. Бяха учтиви с водачите на експедицията и с моряците, но се отнасяха с безкрайно презрение към носачите — за тях те не бяха нищо повече от товарни животни.

— Моите носачи не трябва да бъдат обиждани. — Улфило настояваше Гома да преведе думите му.

Един от старците сви рамене.

— Нима бихме направили нещо на добитъка на друг човек? И не очаквайте да се отнасяме с тях като с мъже.

Мъжете от фашода се интересуваха най-много от железните кюлчета, от които експедицията все още имаше значителен запас. Искаха също платове, мъниста, медна и месингова тел. Поровиха в една малка кутия с рибарски кукички и попитаха какво е това. След като им обясниха предназначението на непознатите предмети, взеха гръмко да се смеят. Както се оказа, те никога не бяха яли риба — смятаха я за много противна.

От близкото селище донесоха някакво местно питие и вождовете седнаха да се пазарят с водачите на експедицията. Тук нямаха обичай да разменят стоки, както племената в низината, но вождовете се заинтересуваха от това, с което белите търгуват, особено от желязото.