Джон Робертс - Съкровището на Питон

Конан стоеше и гледаше към екипажа, с меч в ръка, от който капеше кръв. Тялото му блестеше от пот, но дишането му беше все така спокойно.

— Някой да иска да заеме мястото на Уму? — попита кимериецът.

Един от моряците се изплю върху трупа.

— Повдигаше ми се от него.

— Така е! — съгласи се друг. — През цялото време виках за тебе, Конан.

Останалите също побързаха да покажат, че са на страната на победителя.

— Добре — заключи кимериецът. — Значи пак сме приятели. И повече няма да мърморите, че ви боляли краката. Като се върнем, всички ще сте толкова богати, че никога повече няма да има нужда да ходите пеша. Сега разкарайте тази мърша оттук. Хвърлете я някъде в гората, до сутринта ще изчезне.

Той се върна при по-малкия огън, като чистеше меча си със стиска трева. Улфило го потупа по рамото — жест на приятелски чувства, неприсъщ за високомерния благородник.

— Превъзходен бой, Конан — похвали го Улфило.

— И още как! — Спринголд също се вълнуваше. — Сега вече тези разбойници ще бъдат послушни.

— Ще бъдат — съгласи се Конан. — До следващия път. Какво има за вечеря?

На следващия ден Конан стигна до края на гората. От другата страна на хълма растеше само висока трева, а наклонът леко се снишаваше чак до линията на хоризонта. Промяната в картината беше много рязка. Дървета вече имаше съвсем нарядко и те не бяха големи и покрити с лиани, като в гората, а ниски, чепати, с особени, плоски корони. Храстите бяха събрани на гъсти туфи, пръснати тук-там из равнината, на не по-малко от стотина метра една от друга. Но не растителността привличаше неудържимо вниманието на Конан. Той остана подпрян на копието си цял час, докато най-сетне Гома изведе аквилонците и капитана на върха на хълма. Няколко мига всички стояха като втрещени, зяпнали от учудване. Малия първа проговори:

— Митра! Сънувам ли! Това не може да е истина!

— Истина е! — Тържествуваше Спринголд. — Чел съм описания на много пътешественици, но никога не съм си представял такова великолепие.

Пред очите им се беше разстлало огромно стадо от диви животни, не по-малко от двайсет хиляди глави. Започваше на не повече от сто крачки пред тях, където няколко стотин антилопи с извити рога кротко пасяха и продължаваше до хоризонта, чак докато животните станат по-малки от най-малките мравки.

Огромното разнообразие на дивеча беше не по-малко удивително от броя му. За разлика от Запада и Севера, където стадните животни са от един вид, тук мирно съжителстваха най-различни родове. Имаше много видове антилопи — от дребната, нежна импала с подобни на лира рога до масивното топи, което имаше размерите на боен кон. Много от тях бяха непознати за пътешествениците. Гома посочваше името на всяко животно. Сред антилопите, подобно на високи, величествени дървета, се разхождаха жирафи на малки, семейни групички. По гърбовете на черните бизони безгрижно се разхождаха птички и кълвяха мушиците по лъскавата им кожа. Имаше няколко вида диви коне, но преобладаваха зебрите със своите странни ивици. Имаше малки, петнисти кончета-джуджета, с размерите на едри кучета, които оспорваха територията на дивите свине с техните огромни зурли, а съперничещи си стада бабуини 3 3 Бабуин (фр.) — Маймуна от семейство на павианите. се замеряха с камъни. Над всички се извисяваха, огромните слонове, които кротко бродеха насам-натам. Някои от по-старите мъжкари имаха толкова големи бивни, че трябваше да вдигат високо главите си, за да не орат с тях по земята.

— Колко са много! — възкликна Малия. — А е тихо като в храм.

За разлика от горските обитатели животните в саваната рядко издаваха звуци. Само от време на време пропяваше птица или пък разярен бабуин надаваше крясък.

— Колко много тревопасни! — отбеляза Улфило. — А къде са хищниците?

— Тук най-големите месоядни са големите котки — поясни Гома. — Но повечето ловуват рано сутрин или точно след залез слънце. Следобед можете да видите как гони жертвите си бързата като светкавица чита.

Вече беше пристигнала и останалата част от колоната. Поразителната гледка караше моряците да ахкат удивени.

Като хора на морето бяха свикнали с необятните пространства, но просторът пред тях гъмжеше от живот. Чернокожите недоволно мърмореха. Бяха свикнали да живеят в джунглата, сред сенките на гъстата растителност. Тази открита, гола равнина, населена с безброй животни, ги плашеше.

— Далече ли са онези планини пред нас? — попита Улфреде, сочейки на изток, където се очертаваше една сивосиня ивица. — В този океан от трева няма знаци, по които да се ориентира човек.