Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Тази изработка е зингаранска — заключи Улфило.

— Вярно е — съгласи се Конан. — Намерих я в пепелта на един стар огън. Трябва да е от някоя експедиция на брат ти.

— Някой местен може да я е купил от търговците — възрази Спринголд.

Конан поклати глава.

— Местен никога не би изхвърлил парче хубав метал. Металът тук е твърде ценен.

— Значи все още сме на прав път — каза Малия. Тя огледа незабелязано кимериеца. Сега той й изглеждаше много по-различен от онзи недодялан пътешественик, с когото се запознаха в Асгалун. Това полуголо, диво създание приличаше на жълтеникавите, петнисти котки, които бе зърнала да обикалят около огъня. Беше огромен, с големи мускули, които танцуваха под гладката му кожа, необичайната му грация наподобяваше грацията на силен хищник. Дори в погледа на святкащите му сини очи имаше нещо от свирепостта на лъва.

— Още колко трябва да вървим? — попита Спринголд. — Тези карти са твърде неясни, а в описанията се говори за всякакви случки, но не и за точните разстояния. Тук например пише: „През тази седмица посетихме различни селища и купувахме слонова кост на изгодна цена“. Но дали през тази седмица са минали две или сто левги, дали са посетили четири селища, или двайсет, не се споменава.

— Гома каза, че утре ще стигнем края на гората — обясни Конан. — След това ще минем през саваната и чак тогава ще стигнем до пустинята. Имаме още много път, а голям керван като нашия пътува със скоростта на най-бавния носач.

— Да се надяваме, че не е толкова далеч — каза Малия. — Моряците стават неспокойни, мърморят, че не са се пазарили за толкова дълго пътуване.

— Така ли мърморят? — ядоса се Конан. — Всички ли мислят така, или най-вече един от тях — Уму?

— Несъмнено той е подстрекателят — каза Спринголд. — Не мога да разбера защо Улфреде не възпре това нахално куче.

— И аз се чудя — съгласи се Конан. — Но няма да търпя човек, на когото не мога да разчитам. След като Улфреде не пожелае да се погрижи за този проблем, ще го реша аз.

Той заби копието в земята, а лъка и стрелите остави настрани.

— Какво ще правиш? — попита разтревожено Малия.

— Ще разменя две-три думи с екипажа — отвърна Конан.

Той приближи към големия огън, около който бяха насядали моряците и тихо разговаряха. Уму се захили към кимериеца и каза нещо на насядалите около него, които се засмяха в отговор.

Улфреде наблюдаваше развеселен.

— Здравейте, братя — извика Конан. — Доволни ли са всички тук?

Той не погледна към Уму, а останалите избягваха погледа му и мълчаха.

— Виж ти! — изцвили Уму. — Голият дивак благоволява да говори с нас! Тази кимерийска планинска коза е станала по-дива и от чернокожите кучета по крайбрежието.

— Не следиш за реда сред хората си, Улфреде — подхвърли Конан на капитана.

Уму се изправи, ухилен злобно.

— В морето думата на капитана е закон за нас, но това не важи на сушата. Такива са моряшките обичаи. Тебе пък защо ще те слушаме, кимериецо? Ти си дивак без род и родина. При това не си моряк — та кой моряк би живял в гората като звяр?

Той погледна към останалите моряци да го подкрепят, но те мълчаха. Конан знаеше много добре, че екипажът много предвидливо щеше да подкрепи победителя, в борбата за надмощие.

— А ти — предизвика го Конан — си един негодник, който прави заговори зад гърба ми и подтиква другарите ми към предателство.

Грозното лице на Уму се покри с червенина.

— Искам да си оправим сметките, кимериецо.

— Време беше — съгласи се Конан. — Тъпа свиня като тебе много трудно може да се прави на мъж.

Уму изкрещя и извади дългия си нож, чието извито острие заблестя на огъня. Мечът на Конан се озова в ръката му със същата бързина и оръжията засвяткаха с такава скорост, че зрителите не можеха да ги различат. Носачите забърбориха развълнувано, а моряците взеха да се провикват насърчително. Явно всички се радваха на рядкото забавление. Изключение правеха само аквилонците.

— Не можеш ли да ги спреш, капитане? — извика Малия.

— Че защо да го правя? — попита Улфреде. — Когато един мъж жадува кръвта на друг, по-добре да решат проблема помежду си.

Мечът на Конан беше малко по-дълъг и по-лек от ножа на Уму, но извънредно дългите ръце на моряка пък стопяваха това превъзходство. Освен това той беше неимоверно силен и учудващо бърз за човек с неговите размери. Нито един от двамата не прилагаше кой знае какви фехтовачески умения. Но мереха мощта, скоростта и издръжливостта си и бяха достойни противници. Все пак умението да балансира мигновения рефлекс и най-вече издържливостта наклониха везните в полза на кимериеца. Уму, несвикнал с подобни упражнения, взе да пуфти и да се задъхва. Конан дишаше спокойно, крайниците му се движеха точно, без да треперят, въпреки огромното натоварване. След време острието на Уму взе да трепери и вече не можеше да преследва смъртоносните си цели. Точно тогава мечът на Конан го изненада и промуши тялото му. Конан изтръгна оръжието си и прониза отново моряка, този път в гърлото. Уму рухна като отсечено дърво.