Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Последните години бяха добри — обясни един стар вожд, с белези по лицето. — Тревата беше голяма, нямаше много болести сред хората и добитъка, справихме се с враговете. Имаме твърде много момчета, които напират да станат воини, та ни трябват копия за всички.

— Как ще се спазарим? — обърна се Улфреде към другите от експедицията. — На нас добитък не ни трябва, а те видяха стоката ни и може да решат да я вземат насила, ако нямат с какво да я купят.

— Ние сме тръгнали да търсим съкровища, а не да въртим търговия — обади се Конан. — Целта ни е да спечелим доверието на фашода, за да не ни нападнат, когато се връщаме. Кажете им да вземат каквото желаят. В замяна могат да съберат кожи и слонова кост, които ние ще вземем на връщане.

— Отлично — каза Улфило. — Гома, преведи им нашето решение.

Вождовете бяха изключително доволни от това благоприятно разрешение, защото на младите войни вече им бяха потекли лигите при вида на толкова много желязо, мед и бронз. Жените, дошли бързо от селото, с радостни възгласи разглеждаха обилието от разноцветни мъниста.

— Работата можеше да свърши зле — каза Улфило вечерта, докато отпиваха от дървените чаши и ядяха печените диви птици. — Но сега всичко е наред, щом като си отворихме пътя за напред и осигурихме връщането си обратно.

— Но трябва да разберем дали тези хора са видели Марандос. Той трябва да е минал по същия път — каза Малия. За нейна радост жените бяха донесли от селото мляко, плодове и питки хляб. Но след като бе яла до насита, сега отново я обхвана старата тревога за своя съпруг.

— Равнината е широка — каза Гома — и един такъв отряд като нашия може да стигне от водопада до прохода и по друг път. Но аз все пак ще попитам.

Няколко минути водачът разговаря със старейшините, после се обърна към Малия.

— Казва, че преди шест месеца те са обитавали пасищата далеч на север. Тези хора никога не стоят дълго време на едно място. Но твърдят, че жителите от едно село, на три часа път оттук, са видели преди известно време хора, които приличали на призраци. Може би е имало и бой, но те не са сигурни в това.

— Не бих казал, че тези сведения ще ни помогнат много — каза разочаровано Улфило.

— Ще трябва да ни помогнат — отвърна Конан.

Преходът до подножието на планината мина леко, тъй като сега ги водеха млади воини фашода, на които тази задача се струваше като някакво забавление след скучното охраняване на селския добитък.

Но природата им беше приготвила най-неочаквано препятствие.

Първо се появи едно странно животно. Белокожите се разсмяха при вида му: беше един самотен мъжкар, който вървеше начело на редица от себеподобни. Момчетата фашода взеха да го сочат с копията си и да бърборят развълнувано.

— Какво има? — попита Улфило.

— Бойците казват, че трябва да спрем — преведе Гома, — защото е дошъл Кхну.

— Да спрем? — изрази Улфило удивлението си. — Заради това нещо?

Наистина съществото, което се беше приближило и ги гледаше безкрайно тъпо, беше по-скоро комично, отколкото страшно.

По размери беше колкото някоя по-едра антилопа, имаше глава, брада и рога на коза, но останалата му част като да бе събирана от различни животни.

— Да — потвърди Гома. — По-добре е да поспрем малко тука. Според преданието, когато Нгаи създавал света, му останали излишни части и той направил от тях Кхну: главата е от коза, предницата е от антилопа топи, задните части са от див кон, а мозъка му е като на щраус. Вместо с красота и ум Нгаи го надарил с една-единствена голяма способност, на която скоро ще станете свидетели. Направете лагер, бледолики, днес няма да вървим повече.

Макар да бяха учудени и да мърмореха, пътешествениците изпълниха съвета му. След около час тънката редица се превърна в множество от хиляди животни, които вървяха на север. Преди да залезе слънцето, равнината вече беше покрита като с килим, простираха се докъдето поглед стига. Както им беше казал Гома, създанията бяха безкрайно глупави. Някои безпричинно се обръщаха и тръгваха обратно на юг. Други спираха на едно място, клатейки насам-натам глава. Трети тичаха в кръг, докато не паднат от изтощение.

Пътешествениците убиха няколко за месо, но другарите на нещастните жертви продължиха да вървят на север, без да обърнат на това ни най-малко внимание.

— В целия свят не може да има толкова животни! — възкликна Малия, замаяна от гледката.

— Според Гома това не е единственото подобно стадо. Има стотици като него и всяка година мигрират от юг на север и обратно в зависимост от смяната на сухия и влажния сезон.