Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Ами… да, Майят е стигийски бог и се смята за един от най-древните богове. За разлика от останалите обаче Майят няма форма. Никога не го изобразяват с човешки или животински образ. В най-древните текстове Майят се описва като съдник на мъртвите, който решава съдбата на всеки отделен човек. Ако Майят е доволен от починалия, той го дарява със задгробен живот, който да прилича на живота на земята, но без страдания и изтощение.

— А ако Майят не е доволен?

— Ами, хвърляли душите на недостойните на едно чудовище, което наричали Лапачът на души — Спринголд прочисти гърлото си. — Все пак, човек не бива да се разстройва от думите на някакъв варварски знахар. Какво знае той, освен недодяланите племенни суеверия и дребни магии с незначителна сила? Всичко това вероятно е само предание, което местните си разказват един на друг. Те са полуномади и несъмнено при падането на Питон са живели много далеч оттук.

Ученият сякаш искаше да убеди сам себе си.

— Може и така да е — каза Конан. — Но всичко стана прекалено объркано. Повече изненади няма да търпя, книжовнико?

— Разбирам възмущението ти, приятелю, и те уверявам, че не бива да се боиш! Хм, самата мисъл, че един древен стигийски бог може все още да пази съкровището, е абсурдна по всички стандарти на познанието и науката, както на естествения, така и на свръхестествения свят.

— Спринголд — отвърна заплашително Конан, — ако не те харесвах, щях да те убия само заради многословието ти.

Когато започна прехода на следващата утрин, всички бяха потиснати. Бодри бяха само носачите, които знаеха, че скоро ще бъдат свободни да се върнат у дома си. На фона на мрачните лица на другите винаги веселото лице на Улфреде се открояваше. Конан беше мрачен, а аквилонците — неспокойни. Най-сърдити изглеждаха моряците. Те отново се събираха на групички и си шепнеха нещо. Конан се чудеше дали няма да стане нужда да им даде още един урок за назидание.

Два дни по-късно бяха вече в подножието на планината. Високо горе се белееха скалистите й върхове. Склоновете бяха целите в зеленина, но изведнъж се появяваше опасен пояс назъбени чукари. Носачите изкопаха яма и прибраха онези запаси, които не можеха да носят по-нататък. След това поеха към домовете си, съпровождани от фашода, съгласили се неохотно да охраняват чернокожите до началото на земите им.

Силно намалялата група гледаше планините с мрачна решителност.

— Няма какво повече да се бавим — заяви Улфило. — Да вървим.

— Да вървим — съгласи се Улфреде. — Мъже като нас нямат нужда от палатки и други подобни глезотии. Ще си носим оръжието като досега, ще вземем и най-необходимото за този преход. Всичко останало ще намерим по пътя.

Хората му като че не споделяха увереността му, но един гневен, предупредителен поглед ги накара да не възразяват.

— Води ни, Гома — нареди Конан.

Водачът им се ухили.

— Ще ви водя. Сбогувайте се с безгрижните дни, сега започваме мъжката работа.

С тези думи той ги поведе нагоре по склона.

Промяната от тревистата равнина към гористата планина беше необичайно рязка. Дърветата не бяха огромни, като онези в равнините, но растяха нагъсто и принадлежаха към странни видове. Животните също бяха по-дребни: маймуни, човекоподобни, малки сърни и много разновидности на дивото прасе. Не липсваха и хищници, които да се хранят с тях. Из сенките обикаляха петнисти и едноцветни котки, през шумата се плъзгаха огромни змии.

Пътят им минаваше по коритото на отдавна пресъхнала река и трябваше да скачат от камък на камък, което наподобяваше изкачване по някаква гигантска стълба. Преди да е минал и час краката им вече не издържаха от умора и Улфило трябваше да обяви почивка.

— Няма ли по-хубав път? — попита той Гома.

— По този път рядко минава някой — увери го водача. — Дори и животните го избягват. Малкото хора, които са вървели тук, са оставили много малко следи. Но нима не знае всеки пътешественик, че водата винаги избира най-лесния път?

— Това обикновено е вярно. — Спринголд се задъхваше, а краката му трепереха от напрежение. — Но този път, макар и да е най-пряк, скапва силите на човек.

— Въпреки това ще трябва да вървим по него — настояваше Гома. — В най-долната част на склона няма друг. Под дърветата е толкова стръмно и хлъзгаво, че някой може да се спъне и да падне. Освен това има много отровни змии.

— Наехме Гома, защото познава пътя, Улфило — намеси се Малия. — Досега ни е водил добре.

Малия носеше най-лекия товар и не беше уморена колкото другите. Но цялата беше в драскотини и синини.