Джон Робертс - Съкровището на Питон

Напуснаха селището при първите лъчи на слънцето, сред жалния вой на жените, които не знаеха дали някога ще видят отново съпрузите си. В подножието на склона, на около половин километър от водопада, една тясна, мъчителна за изкачване пътека тръгваше нагоре по хълма и стигаше чак до върха.

Изкачването беше опасно и им отне по-голямата част от деня. Пътеката беше не само тясна и извита, но и цялата в храсти, които трябваше да бъдат разчиствани. За Конан, израсъл сред високи планини, тя не представляваше никаква трудност. Но на останалите им беше тежко. Особено недоволни бяха моряците. Тъй като не бяха свикнали да изминават големи разстояния пеша, преходът им се стори голямо изпитание.

За Конан всяка пътека, която ги отдалечаваше от джунглите долу, беше добра. Можеше да издържи на почти всякакви условия, но единствено зловонните блата не можеше да понесе. Кимериецът почти тичаше нагоре, като често спираше, за да махне от пътя някой скален къс или да отсече някой храст с меча си.

Като стигна върха пред него се ширна зеленина чак до сребърната ивица на хоризонта — морето. Дърветата тук бяха по-нарядко, а и лианите, които свързваха върховете им не бяха толкова гъсти. Лъхна го свеж, ободряващ въздух. Докато оглеждаше околността, видя от сенките да изниква позната фигура — Гома.

— По-издържлив си от спътниците си, чужденецо с черна коса — отбеляза водачът.

— Планинец съм и съм свикнал да се катеря — отвърна Конан. — Сега ще дойдат и останалите.

Докато чакаха, Гома стоеше облегнат на дръжката на секирата си. Конан огледа с любопитство оръжието. Не беше като мощните секири, които носеха по Западните земи, а по-скоро леко оръжие, което от едната страна имаше извито острие, а от другата — шип, дълъг около десет сантиметра. Леката дръжка, дълга повече от метър, явно беше изработена от рог на носорог и накрая завършваше с топка, голяма колкото портокал. Кожен ремък съединяваше дръжката с китката на Гома. Конан знаеше, че подобна секира може да се върти с ослепителна скорост и да бъде отлично средство за нападение и защита в този край, където рядко се срещаха доспехи и шлемове.

Не след дълго започнаха да пристигат и останалите. Пръв изникна Улфило, уморен, но твърде горд, за да го покаже. Скоро след него пристигнаха Малия и Спринголд, като неприкрито пуфтяха. Следваше ги Улфреде с част от моряците. Останалата част от екипажа се беше смесила с редицата носачи.

— Както виждам, нашият приятел най-сетне се е присъединил към нас — каза Улфило.

— Конан има вид на придворен след сутрешна разходка в дворцовите градини — намусено отбеляза Малия.

Конан преведе забележките им на Гома, който се засмя, развеселен.

— Скоро не ще се катерите — увери ги водачът, — но отсега нататък започват големите опасности и трудности.

— Трудности дори и за тебе, така ли, Гома? — попита капитанът.

Чернокожият се ухили.

— В пустинята, която предстои да прекосим, дори и мъж като мене може да достигне края на силите си.

Улфреде изгледа гневно аквилонците.

— Снощи той спомена нещо за някаква пустиня. А вие не сте споменавали нищо за никакви пустини.

— Те за нищо не са говорили много — изруга Конан. — Според мен вече е време да научим повече за това, което ни чака. Хайде, стига вече! — нетърпеливо ги подкани той. — Едва ли се боите някой тук да не ви подслушва или да ви шпионира.

С широк жест той посочи към девствената гора наоколо и към огромния зелен килим в краката им.

Улфило се почувствува неловко и само каза:

— Ще си починем тук един час, докато си поемем дъх. После продължаваме.

Моряците налягаха по земята, а носачите оставиха товара си. Неколцина изтощени моряка все още се влачеха по нанагорнището.

— Конан, Улфреде! — извика Улфило. — Елате с нас!

Двамината извикани последваха тримата аквилонци под дърветата. Гома остана на мястото си, загледан на изток, потънали в мисли. Петимата седнаха на земята. Спринголд свали торбата от рамото си и я отвори. Извади оттам някакви книги и документи и започна разказа си.

— През целия си живот съм бил книжовник и съм изучавал великите пътешествия на миналото. Преди няколко години, докато четях в необикновената библиотека на аквилонските крале в Тарантия, попаднах на някои книги, които описваха морските експедиции на отдавна изчезналото кралство Ашур. В една от тях се разказваше удивителна история: някои си капитан Белформис, докато търсел нови търговски маршрути по Черния бряг, попаднал на многобройни следи от съвсем древна цивилизация, изчезнала още преди хиляди години. Това било империята Ахерон. В планините на изток оттук капитан Белформис открил знаци и символи на империята Ахерон и нейните богове.