Джон Робертс - Съкровището на Питон

Конан пошепна тихо на аквилонците:

— Най-добре приемете, защото нищо по-изгодно няма да ви предложат. Щом се страхуват от планините, никакъв подкуп няма да ги изкуши. Нека се надяваме, че в подножието им ще има селища, чиито жители не се боят толкова от местните демони.

— Щом се налага — съгласи се неохотно Улфило.

Сключиха сделката и се споразумяха да потеглят на следващата сутрин. Местните жители от горното течение на реката бяха пристигнали с големи канута от издълбани дънери, натоварени със слонова кост и други богатства. В тях имаше предостатъчно място за пътешествениците и багажа им. Носачи щяха да вземат от по-далечните села.

— Според мене — каза Улфреде към края на съвета — ще бъде най-добре, ако аз и екипажа ми ви придружим. Може и да не намерите носачи, когато стигнете планините, а това несъмнено би ви попречило.

— Как така ще оставиш кораба? — попита Улфило.

— Ще оставя пет-шест мъже на „Морски тигър“. Ашко също се съгласи да го наглежда — нали и той, и останалите вождове силно желаят да се върна невредим, за да изпратя роботърговци, на които да продадат излишната стока.

— Мислиш ли, че твоите моряци безропотно ще тръгнат към места, пълни с канибали? — попита с подозрение Конан.

— Толкова се страхуват от мене — отвърна Улфреде, — че ще ми се подчинят.

На следващата сутрин аквилонците, кимериецът и двайсетина намусени, сърдити моряци се качиха в канутата.

Конан се настани в лодката-водач, заедно с аквилонците. Продължаваха да го измъчват подозрения. Черният преследвач беше останал отвъд линията на хоризонта, когато се бяха доближили до Брега на костите, и оттогава не го бяха виждали. Но Конан не се и съмняваше, че тепърва щяха да се запознаят със зловещия платноход и пътниците му.

— За бога, тази река вони отвратително! — възкликна Малия с комична гримаса, докато се качваше на кануто. За по-удобно бе сменила хубавата си рокля с широки моряшки панталони, които беше пъхнала във високи до коленете ботуши и с привързана на кръста туника с дълги ръкави. Голяма сламена шапка с воал до раменете и копринени ръкавици пазеха светлата й кожа от изгарящото тропическо слънце. Първоначално не искаше да облича грубите дрехи заради силната горещина, но Конан й обясни, че докато са в ниското, сред джунглата, жилещите насекоми и змии може да се окажат много по-опасни от топлинния удар, дивите зверове или враждебно настроените племена.

— Тук, на брега — обясни Спринголд, — реката изхвърля насъбраното в продължение на стотици километри. Колкото по-нагоре вървим, толкова по-чиста би трябвало да става реката. Прав ли съм, Конан?

— Да — отвърна кимериецът, — но едва ли ще открием много чиста вода, преди да стигнем планините. Трябва да пием само от бъчвите или от чистите потоци, ако попаднем на такива. Едва ли ще са много. Що се отнася до миризмата… Той сви мощните си рамене — … С миризмата ще свикнете. Има и по-страшни неща.

— Току-що открих едно от тях — съобщи Малия и с отвращение махна някакво многокрако същество от маншета на ръкавицата си. Чернокожите гребци доста се забавляваха, защото знаеха, че съществото е безвредно, от онези, на които те не обръщат никакво внимание.

— Ще ти покажем опасните насекоми — обеща Умгако, който гребеше най-отпред, от лявата страна на кануто, и определяше скоростта. — Това само пуска голяма воня, ако го размажеш.

— Превъзходно! — измърмори Малия. — Не само жилят и хапят, ами и вонят повече от всичко на света.

— Потегляме! — извика Конан.

Всички вече бяха в канутата. Беше дошло време да започнат похода. Кимериецът се опасяваше най-вече от нежеланието на моряците да се впуснат в това начинание. В морето можеха да бъдат смели като лъвове, но на сушата не бяха в стихията си, а и Конан знаеше, че в неочаквана ситуация повечето хора изпадат в паника. Имаше опасност да се разбунтуват и да се върнат на кораба. От носа на кануто зад него морякът Уму му отправи злобна усмивка. Конан беше сигурен, че скоро с Уму щяха да застанат един срещу друг.

Първият ден от пътуването беше горещ и еднообразен. Реката течеше бавно, пълна с миризлива тиня и с безчет крокодили. На места образуваше широки вирове, в които се бяха потопили хипопотами. Малия пляскаше с ръце от радост при вида на комичните на вид животни, а ученият караше гребците да се приближат, за да ги разгледат по-отблизо. Но местните жители се дърпаха и ги гледаха с подозрение.

— Прави са — защити ги Конан. — С тези животни шега не бива. Играят си като кученца, но всъщност хипопотамите са опасни зверове със зъл нрав, които биха преобърнали и смачкали лодката, ако ги раздразним. Щом искате, възхищавайте им се, но от разстояние. А скоро ще срещнем и животни, на които дори и видът им издава колко са опасни.