Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Наистина ли положението е толкова тревожно? — попита Малия.

— Не може да си в безопасност на Черния бряг — увери я Конан. — Тези хора са меко казано непредвидими. Не дай си Боже някой от моряците да обиди някого от тях и веднага ще започне клане.

Когато залезе слънцето, приключиха търговията и всички, без робите, започнаха да пируват. Аквилонците и моряците от време на време нехайно отиваха до огъня, уж да проверят как върви печеното, но всъщност искаха да се убедят, че няма да им поднесат човешко месо. За тяхно облекчение, видяха само птици и дивеч, от който се носеше вкусно ухание.

— Може пък в края на краищата това за канибалството да са само слухове — реши Спринголд.

— А може да ядат само убити по време на бой врагове — предположи Конан — и да вярват, че по този начин поглъщат храбростта на противника.

— В никакъв случай не ми повишаваш апетита — упрекна го Малия.

Седяха на земята под дърветата, а пред тях бяха разстлани огромни листа, върху който им поставяха огромни късове месо и други ястия. Робини им вееха с ветрила — повече да прогонят насекомите, отколкото за да ги разхладят — задухът и влагата правеха последното невъзможно.

Улфреде се настани при тях. В едната си ръка държеше кратунка, пълна с някакво местно питие, а с другата хвана една печена птица и стръвно я заръфа. Прокара една хапка с бирата и се оригна.

— Имир ми е свидетел, че ако не бях толкова честен, можех да забогатея от това пътуване — обяви капитанът.

— Как щеше да стане това? — по любопитства Спринголд.

— Един от вождовете току-що ми предложи сто пленника срещу Малия. Очаровани са от белотата й. Тя е за тях като рядко екзотично цвете.

— Ти май искаш да ме ядосаш — студено отвърна аквилонката. — Както обикновено, предпочитам да премълча.

— Вие, аквилонците, нямате никакво чувство за хумор — изпъшка Улфреде.

Вечерта вървеше добре. Вождовете и воините бяха в добро настроение, защото бяха спечелили битките със съседните племена, а и от известно време не ги бяха нападали нито пирати, нито ловци на роби. Търговци отдавна не бяха се вясвали на негостоприемния им бряг, а те имаха много стока за размяна и остра нужда да се сдобият с онези неща, които не можеха да си произведат сами. Даваха добра цена за метал, платове и мъниста. Съжаляваха, че бледоликите не искат пленниците им, защото им беше писнало вече да ги хранят. Улфреде весело ги уверяваше, че като се върне у дома, ще насочи към Брега на костите някои почтени търговци на роби.

Когато стомасите им се напълниха, а странните питиета сгорещиха кръвта им, Конан отвори дума пред Ашко за тяхната мисия. Ашко се радваше на хубава огърлица от сребърни топчета и късо наметало от пурпурна коприна — подарък от новите му приятели.

— Кажи ми, Ашко — поде Конан, — чувал ли си един бледолик, който прилича на нашия Улфило, да е слизал на брега през последните две години? Сигурни сме, че е бил тук веднъж, но може би се е връщал отново. Той е наш приятел, а от известно време нямаше никаква вест от него.

— Оня, лудият ли? — възкликна Ашко. — С жълта коса, нали? Дойде един такъв при нас за малко, но не искаше нито да търгува, нито да се бие, а само ходеше навътре, към сушата и казваше, че търсел там нещо. Първия път тръгна със сто човека, бели и черни, добре въоръжени. Върнаха се само той и още двама — изпосталели като призраци. Обеща да ни донесе щедри подаръци и отплава с хората, дето беше оставил да пазят кораба му.

Конан вече си обясни и сегашното дружелюбно отношение на борана. Тези диваци бяха пуснали Марандос да върви само защото им беше обещал богати подаръци.

— И наистина ли се върна? — настоя Конан.

— Да, при това ни донесе обещаните дарове. Този път водеше двеста мъже и бумбана, но и те изчезнаха във вътрешността. Оттогава не сме чували нищо за тях.

— Какви са тези бумбана? — попита Конан, но Спринголд бързо се намеси:

— Кога ги видя за последен път, приятелю Ашко?

— Може би беше преди шест месеца, а може би преди десет или дванайсет. — Вождът сви рамене.

— Хората от това племе имат по-различна от нашата представа за време — поясни кимериецът. — Тук няма ясно определени сезони, редуват се сухи и влажни периоди, но дори и те трудно се отделят един от друг.

— Това малко ни обърква — рече Улфило. — Но сега поне знаем, че брат ми е достигнал дотук при второто си пътуване и е бил в добро здраве, когато е поел навътре.

— Конан — помоли Малия, — попитай вожда защо нарече Марандос „лудия“.