Джон Робертс - Съкровището на Питон

Малия го удостои с усмивка.

— Много съм щастлива да го чуя. — С това двусмислено изявление тя тръгна обратно надолу. Русокосата й глава още не беше се скрила от погледа му, когато Улфреде се качи на кърмата и двамата с кимериеца тръгнаха към задната част на кораба. Застанали облегнати там, те разговаряха тихо:

— Каква е равносметката от клането? — попита Конан.

— Осем убити — отговори Улфреде — и още двама, които може би няма да дочакат сутринта.

Конан изсумтя.

— Не е много в сравнение с касапницата, която устроихме на ония негодници, но нито един от хората, които сме загубили, не може да заменим в тези води.

— Да. Не можем да си позволим други такива битки, докато не стигнем до целта си.

— Черният кораб се държи все на същото разстояние — вметна Конан.

— Видях. Така е, както си мислех. Това е просто един търговец, който е решил, че сме открили богата плячка. Значи ще бъде разочарован, когато разбере къде отиваме.

Улфреде се захили, но в главата на Конан се въртяха съвсем други мисли.

Вълните се удряха в стръмните зъбери, зеленикавата вода се пенеше и от това скалите наподобяваха разтворената паст на разгневено чудовище. Улфреде стоеше на руля, защото не можеше в такъв труден момент да повери другиму управлението на „Морски тигър“. На кърмата Конан и още един опитен моряк мереха дълбочината на морето, като всеки хвърляше връв с оловна тежест и с помощта на направени на равни разстояния възли определяше колко вода има под кила. Щом единия издърпаше въжето си, другият веднага хвърляше своето.

— Четири метра — извика морякът, който беше застанал до Конан. Изговаряше думите мелодично, почти ги превръщаше в песен. Беше чернокож, от крайбрежието, и твърдеше, че познава тукашните води. Бяха взели на борда неколцина като него, за да заместят загиналите при битката с пиратите и като предпазна мярка срещу бъдещите загуби. Мъжете бяха от племето Луа — относително миролюбив народ в сравнение с останалите крайбрежни кушити, известен с добрите си моряци. Обикновено те се наемаха на кораби, тръгнали на юг, и се връщаха в родината си по време на обратното плаване.

— Три метра — обади се Конан.

Моряците чакаха безмълвно около перилата. Скалите се издигаха съвсем наблизо и представляваха по-голяма опасност дори и от пиратите. „Морски тигър“ можеше да плава при дълбочина по-малка от два метра, но някоя подводна скала на около половин-един метър от дъното можеше внезапно да го разцепи, да го изкорми от носа до кърмата и да го потопи на минутата. И опитен плувец не би се измъкнал от останките на кораба, преди водовъртежа от потъващия съд да го завлече на дъното.

Корабът потрепери. Оловната тежест в ръцете на негъра луа се закачи между корпуса и нещо друго под водата и въжето се изтръгна от ръцете му. Пътниците и екипажа се втрещиха и останаха така, докато корабът не се успокои.

— Пясъчен нанос — рече Улфреде. — Ако беше скала, щяхме да усетим. Думите му прозвучаха небрежно, но челото му беше покрито с пот, която нямаше нищо общо с утринната горещина.

Конан издърпа своето въже:

— Единайсет метра! — извика ухилен той.

Всички въздъхнаха с облекчение. Бяха минали през бариерата от скали и се намираха в по-дълбоките води на лагуната. Улфреде избърса потта от челото си и предаде руля на един от моряците.

— През това няма да мина втори път, та ако ще да ми дават куп злато! — заяви капитанът.

— Все пак трябва да го преминем поне още веднъж — напомни му Спринголд. — Иначе как ще си тръгнем оттук?

— Нали ще поостанем известно време — помисли малко Улфреде. — Ще изпратя лодка да направи замервания и да намери по-безопасен път за излизане. Един по-остър и по-висок камък на онова място — и ние щяхме да загинем до един.

Лагуната беше просторна и закътана, обрамчена от широк, светложълт плаж. Зад нея се изправяше като стена гъста джунгла, чиито листа проблясваха на утринната слънчева светлина. Дълбоко безмълвие покриваше цялата околност, но Конан знаеше, че то се дължи единствено на разстоянието. В джунглата никога не е тихо, оживяват я птичите песни, жуженето на насекомите и виковете на заловени от хищници животни. В лагуната обаче се чуваше само далечния шепот на прибоя.

Аквилонците се присъединиха към Конан, който изучаваше брега, облегнат на перилата.

— Не виждам следи от човешко присъствие — каза Спринголд. — Няма лодки, няма колиби, дори и струйка дим не се стеле над джунглата.