Джон Робертс - Съкровището на Питон

Конан, бос и облечен само в късите моряшки гащи, се изкачи на мачтата и погледна към острова. Нападащите канута бяха станали вече пет и бързо се приближаваха. После погледна назад. Корабът с черните платна още беше там, но спазваше същата дистанция. Конан изруга през зъби и се смъкна на палубата.

— Нашите гости бързат за срещата си с нас — каза кимериецът. — Канутата са пет. Трябва да им организираме подходящо посрещане.

Вдигна от палубата кожения пояс с оръжието си и го закопча на кръста си. Откопча ножницата и измъкна блестящия меч. После хвърли ножницата на стълбите, които водеха към долната палуба.

— Ножницата ще ми трябва чак когато свърши празненството — заяви той на аквилонците. — Съветвам ви да постъпите като мен. Висящата ножница може да препъне човек.

Спринголд последва съвета му. Улфило обаче го пренебрегна.

Докато канутата идваха все по-близо, моряците нервно подрънкваха с оръжие и се зъбеха като вълци в очакване на плячката. Сега всеки държеше къс меч или брадва и малък, кръгъл щит от ракита, покрита с кожа. Неколцина бяха с железни или с леки кожени шлемове. На равно разстояние покрай перилата бяха сложени колчани с копия и сандъци с камъни за прашките. На опитните стрелци бяха раздадени лъкове и стрели.

Конан взе един лък, опъна го и изпробва тетивата. Беше евтино оръжие, каквото продаваха с камари в складовете. Стрелите също бяха долнокачествени, с накрайници от чугун, обилно намазани, а перата им бяха завързани с лико. Морският въздух бързо разлагаше и най-качественото лепило. Конан си избра няколко по-прави стрели и ги пъхна под пояса си.

— Нима освен фехтовчик си и стрелец? — учуди се Спринголд.

— Да. Този лък не е от най-хубавите оръжия, но пък и аз няма да се целя от гърба на галопиращ кон. Нито пък тези стрели трябва да пробият броня. Става за бой на близко разстояние.

Вече се чуваше пеенето на приближаващите се диваци. Това беше дълбок, кънтящ звук, който разпалва кръвта; сякаш варварите ги канеха да премерят сили в жесток бой. Песента им беше израз на първичната радост от проливането на кръв; тя възвестяваше, че тези бойци няма да се задоволят с вземане на пленници, които да продадат в робство или срещу откуп. Те бяха готови да убият всеки, който се изпречеше отпреде им.

Гребците натискаха силно веслата, а другите мъже в канутата размахваха копията си в такт с мелодията. Островитяните бяха високи, с по-светла кожа от жителите на континента. Голите им тела блестяха, покрити с мазнина, и бяха целите изрисувани в крещящи цветове. На главите си носеха пъстри пера, които се клатушкаха в ритъма на песента. Копията им имаха накрайници от грубо обработено желязо, но неравната повърхност ги правеше не по-малко опасни. Върховете им святкаха ярко и заплашително. Късите дебели дръжки бяха направени от твърдо абаносово дърво.

С рязко и много силно наблягане на веслата канутата се втурнаха напред. Ритмичното монотонно пеене отстъпи място на пронизителните бойни викове на черните, които знаеха, че плячката не може да им избяга. Нападнаха изведнъж. Стрели започнаха да описват дъги от канутата към кораба, но леките моряшки щитове ги отблъскваха без усилие. Откъм „Морски тигър“ полетя дъжд от стрели. Мъжете от канутата се прекатурваха във водата с крясъци.

Конан опъна тетивата, пусна я и видя как поредното тяло пльосна в топлото море. Той действаше бързо, без да се прицелва кой знае колко внимателно — скупчената маса от тела беше идеална цел. Разстоянието беше прекалено малко, за да хаби напразно умението си на стрелец, просто трябваше да се убият колкото се може повече от враговете. Във всяко голямо кану вероятно имаше поне около четирийсет воини и ако всички се окажеха наведнъж на кораба, те лесно биха сломили съпротивата на екипажа. Градушка от копия и камъни сега летяха между кораба и канутата, докато разстоянието между тях постепенно се стопяваше.

Изведнъж се чу трясък на дърво и носът на едно от канутата се вряза в десния борд на „Морски тигър“. За миг високите черни копиеносци се стълпиха на палубата, но бяха отблъснати от мечовете и брадвите на моряците. Настана голяма сеч. Кръвта превърна палубата в отвратителна пързалка.

Конан пусна последната си стрела, после откачи меча си и се опита да се прехвърли през перилата. Друго кану се удари откъм левия брод и кимериецът скочи към разрушения парапет, за да отблъсне похитителите. Първият, който направи опит да се качи, имаше на раменете си наметало от леопардова кожа, а главата му беше украсена с червени пера. Нападателят вдигна копието си, но преди да нанесе удар, мечът на Конан го преполови през кръста. Той падна обратно в кануто, разполовен на две части, от които се изсипаха вътрешностите му. Страховит и яростен, Конан посрещна другите нападатели, които се опипваха да се качат на кораба. Мечът му зловещо проблясваше, посичайки безмилостно тела и крайници.