Джон Робертс - Съкровището на Питон

Другите кораби издаваха естеството на товара си с ужасната воня, която вятърът разнасяше на километри. Това бяха роботърговски кораби, чиито трюмове бяха претъпкани със стотици окаяни несретници, затворени при неимоверна мизерия и мръсотия. По-малко от половината щяха да оцелеят след изпитанията на пътуването, след което, окъпани и понахранени, щяха да ги закарат на пазарите за роби и да ги продадат срещу добри пари. Крайбрежните вождове продаваха съседите си толкова евтино, че големите загуби по време на транспортирането бяха приемливи.

„Морски тигър“ напредваше уверено покрай брега. Като се изключи нивото на екипажа, Конан беше доволен от пътуването. Но старите моряци демонстрираха все същите пиратски обноски, а видът на новите моряци бе още по-неблагонадежден. Улфреде ги беше наел по време на престоя на Костенурката. Новодошлите бяха около половин дузина, непрокопсаници с разбойнически вид, отървали въжето като по чудо. Когато Конан се опита да поговори за тях с капитана, ванирецът просто вдигна рамене.

— Трябваше да взема каквото има. Обикновените моряци не искаха да тръгват на толкова рисковано плаване, а и такива рядко стоят без работа на Костенурката. Гледах поне всички да си разбират от работата.

— Ще видим — мрачно каза Конан. Самият той не беше много убеден в моряшките им умения. Ръцете на новодошлите никога не се отделяха от оръжието, което показваше, че боят им приляга повече от всяка корабна работа.

За щастие, времето беше добро за плаване и нямаше много работа за екипажа — вятърът продължаваше да бъде благоприятен и ги носеше все по на юг и по на юг. Още през първите дни обаче съгледвачът забеляза далеч зад тях странен кораб, който не се отказваше да ги следва. Присъствието му тревожеше непрекъснато кимериеца, а особено пък днес мисълта за преследвача му беше по-неприятна от всякога. Сви на тръба ръцете си и извика към наблюдателя на гротмачтата:

— Какво виждаш?

— Същият черен кораб ни следва — отвърна морякът. — Точно на линията на хоризонта. Днес го забелязах три пъти.

— Какво значи това? — попита Улфило. Беше излязъл заедно с другите двама аквилонци на кърмата да глътне малко свеж въздух.

— Не знам, но не ми харесва — отвърна Конан.

— Може да не е опасно — предположи Улфреде. — На Костенурката се разчу, че отиваме в малко посещавани води. Тези приятелчета сигурно са решили, че сме открили богати територии за търговия, и ни преследват, за да разберат къде са.

— И все пак не ми харесва — продължи Конан. — Достатъчно грижи ни предстоят, та още отсега да си имаме неприятности.

— През къде ни предстои да минем? — попита Спринголд.

— Виждаш ли онези острови? — Конан посочи ред сивкави петна в далечината. — Това са Кървавите острови. Всеки, който мине между Кървавите острови и сушата, все едно че минава между два пиратски кораба. Единственото занимание на местните жители е да нападат минаващите кораби.

— Не можем ли да минем от другата страна на островите? — попита Спринголд.

— Водата и ветровете там са много коварни — осведоми го Улфреде. — За да заобиколим островите, трябва да навлезем доста навътре. Съвсем малка промяна на вятъра може да ни издуха навътре в морето, а течението ще ни отнесе още по-далеч. Близо до островите има опасни скали и плитчини. Вярвай ми, да минем между островите и сушата е по-безопасно.

— Тогава трябва да приготвим оръжието си — храбро заяви Улфило.

— Това обаче не решава проблема с преследвача ни — напомни Конан. — Предлагам да почакаме да се стъмни, да се върнем назад и да го вземем на абордаж, преди да разбере какво го е сполетяло.

— Да го вземем на абордаж в открито море без предупреждение? — Улфреде се разсмя гръмко. — Ами че това ще бъде чисто пиратство!

Неколцината моряци, които се мотаеха наоколо и слушаха разговора, се разсмяха заедно с капитана си.

— Нас какво ни е грижа? — попита Конан.

— Не — отвърна Улфреде. — Това е моят кораб, и аз решавам. Целта ни ще бъдат корсарите от кървавите острови. Който и да е зад нас, може да почака.

Капитанът тръгна да провери боеготовността на кораба си и остави Конан да беснее сам. Спринголд се приближи и сложи ръка на рамото на кимериеца.

— Не си доволен, а, приятелю?

— И недоволен, и озадачен — призна си Конан.

— Защо?

— Първо, защото мисля, че е грешка да влизаш в бой с врага отпред, след като отзад те заплашва друг възможен противник. Та това е елементарна тактика! Второ, не познавам ванирец, който да не жадува за бой. Защо този проявява такава неохота да се изправи срещу преследвача си?