Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Това значи ли, че сме стигнали до целта си? — попита Конан.

— Имаме още доста да вървим. Но това значи, че сме на прав път.

Вечерта огледаха мъжете, които им показа вожда, и избраха онези от тях, които изглеждаха най-силни и издържливи. Събраха трийсет души. През това време вестоносци изтичаха до съседните селища да разпространят новината, че са дошли чужденци, които предлагат добра стока срещу носачи.

След това водачите на експедицията седнаха около огъня с вождовете и ги разпитаха подробно за земите, които им предстоеше да изминат, след като изкачат скалата. Местните жители не можаха да им дадат много сведения, защото рядко се осмеляваха да ходят дотам. Местният шаман беше пътешествал из планините, но упорито отказваше да разкаже какво е видя отвъд скалата и твърдеше, че там дебне проклятие, което ще те постигне, ако не владееш необходимата магия за защита.

Докато разговаряха, откъм дърветата се появи една странна фигура — много висок мъж, който не приличаше по нищо на местните жители. От горе до долу беше увит в червена, подобна на роба, дреха, а в ръката си държеше секира с дълга дръжка. Косата му беше оцветена в охра и бе вързана на опашка — като гребен от конски косми на върха на шлем. Кожата му имаше меден оттенък и вървеше бавно, с голямо достойнство.

— Кой е този човек? — попита Конан, докато измерваше новопристигналия с поглед.

— Това е Гома. Живее сам и не е от никое племе. — Вождът говореше с презрение, защото по тези места човек без племе е все едно човек без достойнство. — Пристигна тук преди няколко години, може би преди десет.

— Човек, който няма племе, е живял тук толкова дълго? — учуди се Конан. — Че как е оцелял?

— Не работи, но се бие на страната ту на един, ту на друг вожд. Голям воин е, не мога да си кривя душата.

Мъжът спря пред тях и ги изгледа високомерно.

— Казвам се Гома. Чух, че вие, белокожите, ще пътувате към планините. Ще дойда с вас. — Говореше на търговски кушитски език с акцент, по-различен от този на местните жители.

— Имаме нужда от носачи — съобщи Улфило. — Свали си робата, за да видим дали си здрав и силен.

Високият воин се изсмя.

— Никой не може да ме накара да си сваля робата, а и никога не ще мъкна нещо като роб.

— Тогава се махай — прогони го Улфило. — Имаме нужда само от носачи.

Спринголд вдигна ръка.

— Не бързай толкова. Гома, защо трябва да те вземем със себе си? Както сам виждаш, имаме много опитни воини, до един добре въоръжени.

— Но нямате водач. Само старият шаман е стигал до планините. Никой не е ходил отвъд.

— А ти бил ли си отвъд планините? — попита Улфило.

— Да. Скитал съм навсякъде. Бил съм в онези планини, прекосявал съм пустинята зад тях, бил съм и в земите след пустинята.

— Лъже! — изсъска шаманът и разклати жезъла си и окачените по него кости затракаха. Огърлицата от изсушени човешки ръце пляскаше по слабите му гърди, докато той жестикулираме. — Никой не може да посети онези земи и да се върне невредим.

— Ето ме пред теб. — Гома се усмихна с превъзходство.

— Кажи, Гома — подзе Спринголд, — чувал ли си за Рогата на Шушту?

— Да. Това са два големи върха, единият бял, другият черен. Между тях има проход, а зад него — голяма долина.

— Той знае! — занемя Спринголд. — Говори истината. Значи старата книга не е излъгала.

— Не говори повече, Гома — нареди Улфило. — Ще ни бъдеш водач. Какво искаш да ти платим?

Воинът огледа стоките със същото презрение, с което беше погледнал към местните жители. Правилните му, строги черти го караха да изглежда още по-високомерен. Скулестото му лице би било хубаво, ако не беше нашарено от многобройни малки, декоративни белези. Подобни белези покриваха ръцете му и онази част от гърдите, която не беше покрита от робата. Явно навремето в малките ранички е била втъркана пепел, защото дебелата тъкан на белезите изпъкваше като малки черни мъниста на фона на медната кожа.

— Нищо не искам — съобщи най-накрая Гома. — Ще дойда с вас просто защото това ми харесва.

С тези думи той се обърна и се отдалечи в гората.

— Хм! — обади се Малия. — Извънредно странен човек.

— Какво мислиш за него, Конан? — попита Спринголд.

— Мисля, че познава земите, към които сме се отправили — отвърна кимериецът. — Не бих му обърнал гръб.

На следващия ден подбраха още неколцина носачи и се заеха с последните приготовления. На другата сутрин поеха нагоре към върха на скалата, без повече да видят загадъчния Гома.