Джон Робертс - Съкровището на Питон

Когато вечерта видя вратата на страноприемницата да се отваря, Конан се дръпна назад в сянката. Появиха се три фигури: едната — едра и висока, втората — ниска и набита, последната — дребничка и тънка. И тримата носеха наметала, които почти приличаха на неговото. Няколко минути останаха неподвижни на входа. Конан знаеше каква е причината — Улфило, с войнишката си предпазливост, чакаше очите на спътниците му да свикнат с мрака навън. Не харесваше Улфило, но трябваше да признае, че е истински воин.

Тримата потеглиха и Конан тръгна след тях. Слабата светлина позволяваше на кимериеца да вижда отчетливо като котка. Ясно чуваше тропането на ботушите им. Самият Конан беше бос, за да може да се движи тихо. Рядко ходеше така в градовете, но стигийците бяха болни на тема чистота и караха дори чужденците, живеещи на Костенурката, да почистват улиците си всекидневно.

Тримата тръгнаха по същия път, по който беше минал и стигиецът, когото Конан проследи предишната нощ. Когато стигнаха до реката, черната лодка вече ги чакаше. Четиримата гребци бяха там, но стигиецът не се виждаше никъде.

Конан се спря на една от пресечките, докато аквилонците се качваха в лодката. Той свали коприненото наметало и го нави на стегнато руло, което пъхна в малък, цилиндричен калъф от крокодилска кожа. Прозрачният калъф беше непромокаем. Завърза края му и преметна копринената връв през врата си. Останал само по късите си моряшки гащи, той наблюдаваше как лодката се отдалечава от пристана.

Когато тя навлезе доста навътре, Конан изтича леко по кея и се гмурна във водата, като внимаваше да не се чуе плясък. Топлите води на Стикс го обгърнаха и той се понесе след лодката. С неговия жабешки бруст би могъл да издържи часове наред във водата.

Лодката с тримата аквилонци не беше единствената в реката тази нощ. Имаше много други, тръгнали на лов за риба. За да привлекат рибите, мъжете носеха фенери и светилници, а хващаха улова с мрежи, с вързани на връвчица куки или с обучени птици-гмуркачи. Гледката на пламъците, които се отразяваха в черната вода, беше красива и малко зловеща. Кимериецът много добре съзнаваше, че той и рибите не са единствените речни обитатели сега. Огромните речни змии бяха също някъде тук. Наблизо чу и шум от борба, което означаваше, че крокодил е хванал жертвата си и сега я разкъсва на части.

Конан не обръщаше внимание на опасностите, които го дебнеха в реката, и продължаваше да следи лодката. Яките гребци не залягаха много силно над веслата и той успяваше да поддържа същата скорост без затруднение. После те се приближиха към южния бряг на реката, където на фона на още по-тъмното небе се издигаха храмовете и обелиските на Хеми.

Лодката се допря до стълби, които се издигаха от водата и водеха към тъмната улица над тях. Лодкарят завърза лодката за една голяма бронзова халка, която се подаваше от крайбрежната стена, и помогна на тримата си пътници да стъпят на стълбата. Най-отгоре се мярна една забулена фигура, напомняща стигиеца от предишната нощ.

Стъпала излизаха от водата на всеки петдесет крачки, Конан се отправи към най-близките и бързо се заизкачва по тях. От него се стичаше вода като от някое речно същество. Тъкмо преди да изкачи и последното стъпало, Конан извади плаща си от калъфа, разгъна го с едно завъртане на китката и го метна на раменете си. Коприната описа един голям кръг, преди да обгърне мускулестата му фигура. Той нахлупи качулката над лицето си.

Конан енергично тръгна към другата стълба и стигна до горната й площадка тъкмо навреме, за да забележи как една малка, несъмнено позната фигурка изчезва в някаква тясна алея. Конан я последва с мрачна усмивка.

Четиримата пред него го поведоха на дълъг поход по нощните улици на Хеми. Като много подобни квартали в големите стигийски градове, и тези даваха възможност да се видят контрасти, които не съществуват в по-новите и не така изискани земи на Север и Запад. Повечето роби и търговци си бяха отишли, но това не означаваше, че животът по улиците беше замрял. Навсякъде се виждаха послушници от различни храмове, с бръснати глави и с изпити лица от дългите пости и другите лишения, които се изискваха от тях. Пълна тяхна противоположност бяха пищните уличници, които шестваха по града голи, ако не се смятат високите, сложни прически с поставени в тях запалени свещи, за да осветяват по-добре красотата на момичетата. Пустинни жители с маски и плащове на бяло-черни ивици водеха камилите си към пазарите, които щяха да отворят на зазоряване, докато изпити и набръчкани мъже, облечени в окъсано кафяво зебло, продаваха треви, забранени навсякъде освен в Стигия. Клоуни показваха номерата на дресираните си животни. Странна, неразбираема музика долиташе от вратите на задимени мазета, от където се чуваха смях и писъци на ужас.