Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Тази мисъл и на мене ми мина през главата — отговори Конан. — Този брат им изпратил писмо от Хеми и те едва ли ще пропуснат възможността да поразпитат за него. Ако наистина е екипирал експедиция тук, трябва да се знае нещо за него — с какъв кораб е отплавал на юг, каква стока е качил, какви хора е наел.

— Вярно. Нашите работодатели са едни проклети потайници.

— Нищо не може да ни попречи да зададем някой и друг въпрос — заяви Конан.

— Нито пък нещо ще ни спре да понаблюдаваме ония тримата.

— Да ги шпионираме?

— Защо не? Очевидно не ни вярват, защо тогава ние да го правим? Могат да ни погубят с недоверието си, така че имаме право да разберем какво са намислили. Трябва да се погрижа за кораба. Можеш ли да ги наблюдаваш?

— Да — съгласи се Конан. — Заслужават си го. Аз също не обичам да се отнасят с мен като с тъпак.

— И аз това казвам.

Те вдигнаха наздравица и отпиха здраво от бирата.

Същата вечер двамата поговориха с мнозина от моряците, дошли в кръчмата, за да се нахранят и да пийнат. Съвсем малко от тях бяха стигийци. Повечето бяха от други страни, мнозина просто минаваха оттук, а някои използваха Костенурката като постоянна база.

В отговор на въпросите им за Марандос Конан и Улфреде получаваха само недоумяващи погледи.

— Тези моряци само се вясват тук от време на време и пак заминават — каза Конан. — Трябва да разпитаме търговците.

— Кръчмарят е бил тук години наред — сети се Улфреде. — Да питаме него.

Извикаха съдържателя на масата си.

— Аквилонски благородник? — спомни си той. — Преди около година един такъв пристигна на Костенурката, но не знам какъв е бил корабът му. Остана тук ден-два, не повече, после не съм го виждал. Но тук, на Костенурката, не е екипирал кораб, това мога да ви кажа със сигурност.

— Какъв е онзи черен кораб, дето стои на котва недалеч оттук? — попита Конан.

— Няма такъв кораб — отвърна кръчмарят с равен глас.

— Разбираме какво искаш да кажеш — каза Улфреде. — Благодаря ти за помощта.

Когато съдържателят се върна зад тезгяха си, Улфреде каза:

— Какво ще кажеш — братът лъгал ли е в писмото си? Може би е просто някой разорен пияница, който иска да убеди семейството си, че е преуспял.

Кимериецът поклати глава.

— Но нали в писмото си бил казал, че иска да тръгнат след него.

— Те така разправят. Ти чел ли си го това писмо?

— Не, не съм го виждал даже. Но дали би могъл Марандос да екипира кораб някъде другаде?

— Къде? — попита Улфреде.

— В самия Хеми, а не на Костенурката.

— Чужденец да направи такова нещо в Хеми? Как е възможно?

— Как е възможно да съществува красив черен пиратски кораб със стигийска направа? Как е възможно един такъв кораб да е хвърлил котва на не повече от триста крачки разстояние, а хората да отричат самото му съществуване?

На тези въпроси капитанът ванирец нямаше отговор.

Нощта беше гореща, задушна. Конан от Кимерия стоеше под арката, която се образуваше от по-широките втори етажи на двете срещуположни сгради в тясната уличка. Беше скръстил ръце и облегнал гръб на стената, неподвижен като статуя. Когато беше нужно, Конан проявяваше търпението на ловец, търпение, придобито сред чукарите на родната Кимерия и в гористите низини на Пиктийската пустош.

Конан наблюдаваше страноприемницата, където се бяха настанили тримата аквилонци. През деня не беше трудно да ги следи. Островът беше малък и дори само да се разходеше по малобройните тесни улички, можеше да установи всяко тяхно придвижване. Нощем обаче се налагаше да ги дебне по-отблизо. Предишната нощ не се беше случило нищо особено. Тримата останаха в страноприемницата, но към полунощ при тях пристигна един мъж — стигиец, облечен с дълго черно наметало. Беше останал по-малко от час. През това време в една от техните стаи блещукаше светлина. Тя угасна веднага след заминаването му. Конан проследи нощния посетител до брега, където стигиецът се качи в дълга черна лодка, управлявана от четирима тромави, безмълвни гребци. Като разбра, че няма да научи нищо повече, кимериецът се завърна в квартирата си.

На следващия ден Конан направи някои приготовления. Купи си наметало от черна коприна с качулка, каквито тук носеха хората от различни класи. Коприната беше удивително евтина в заможната Стигия. Знаеше, че може да се наложи да преследва някого, затова остави меча и задържа само кинжала, прибран в широкия кожен колан. Така облечен и въоръжен, можеше да се придвижва из тъмните улици спокойно, без да привлича вниманието.