— Тази мисъл и на мене ми мина през главата — отговори Конан. — Този брат им изпратил писмо от Хеми и те едва ли ще пропуснат възможността да поразпитат за него. Ако наистина е екипирал експедиция тук, трябва да се знае нещо за него — с какъв кораб е отплавал на юг, каква стока е качил, какви хора е наел.
— Вярно. Нашите работодатели са едни проклети потайници.
— Нищо не може да ни попречи да зададем някой и друг въпрос — заяви Конан.
— Нито пък нещо ще ни спре да понаблюдаваме ония тримата.
— Да ги шпионираме?
— Защо не? Очевидно не ни вярват, защо тогава ние да го правим? Могат да ни погубят с недоверието си, така че имаме право да разберем какво са намислили. Трябва да се погрижа за кораба. Можеш ли да ги наблюдаваш?
— Да — съгласи се Конан. — Заслужават си го. Аз също не обичам да се отнасят с мен като с тъпак.
— И аз това казвам.
Те вдигнаха наздравица и отпиха здраво от бирата.
Същата вечер двамата поговориха с мнозина от моряците, дошли в кръчмата, за да се нахранят и да пийнат. Съвсем малко от тях бяха стигийци. Повечето бяха от други страни, мнозина просто минаваха оттук, а някои използваха Костенурката като постоянна база.
В отговор на въпросите им за Марандос Конан и Улфреде получаваха само недоумяващи погледи.
— Тези моряци само се вясват тук от време на време и пак заминават — каза Конан. — Трябва да разпитаме търговците.
— Кръчмарят е бил тук години наред — сети се Улфреде. — Да питаме него.
Извикаха съдържателя на масата си.
— Аквилонски благородник? — спомни си той. — Преди около година един такъв пристигна на Костенурката, но не знам какъв е бил корабът му. Остана тук ден-два, не повече, после не съм го виждал. Но тук, на Костенурката, не е екипирал кораб, това мога да ви кажа със сигурност.
— Какъв е онзи черен кораб, дето стои на котва недалеч оттук? — попита Конан.
— Няма такъв кораб — отвърна кръчмарят с равен глас.
— Разбираме какво искаш да кажеш — каза Улфреде. — Благодаря ти за помощта.
Когато съдържателят се върна зад тезгяха си, Улфреде каза:
— Какво ще кажеш — братът лъгал ли е в писмото си? Може би е просто някой разорен пияница, който иска да убеди семейството си, че е преуспял.
Кимериецът поклати глава.
— Но нали в писмото си бил казал, че иска да тръгнат след него.
— Те така разправят. Ти чел ли си го това писмо?
— Не, не съм го виждал даже. Но дали би могъл Марандос да екипира кораб някъде другаде?
— Къде? — попита Улфреде.
— В самия Хеми, а не на Костенурката.
— Чужденец да направи такова нещо в Хеми? Как е възможно?
— Как е възможно да съществува красив черен пиратски кораб със стигийска направа? Как е възможно един такъв кораб да е хвърлил котва на не повече от триста крачки разстояние, а хората да отричат самото му съществуване?
На тези въпроси капитанът ванирец нямаше отговор.
Четвърта глава
Черни платна
Нощта беше гореща, задушна. Конан от Кимерия стоеше под арката, която се образуваше от по-широките втори етажи на двете срещуположни сгради в тясната уличка. Беше скръстил ръце и облегнал гръб на стената, неподвижен като статуя. Когато беше нужно, Конан проявяваше търпението на ловец, търпение, придобито сред чукарите на родната Кимерия и в гористите низини на Пиктийската пустош.
Конан наблюдаваше страноприемницата, където се бяха настанили тримата аквилонци. През деня не беше трудно да ги следи. Островът беше малък и дори само да се разходеше по малобройните тесни улички, можеше да установи всяко тяхно придвижване. Нощем обаче се налагаше да ги дебне по-отблизо. Предишната нощ не се беше случило нищо особено. Тримата останаха в страноприемницата, но към полунощ при тях пристигна един мъж — стигиец, облечен с дълго черно наметало. Беше останал по-малко от час. През това време в една от техните стаи блещукаше светлина. Тя угасна веднага след заминаването му. Конан проследи нощния посетител до брега, където стигиецът се качи в дълга черна лодка, управлявана от четирима тромави, безмълвни гребци. Като разбра, че няма да научи нищо повече, кимериецът се завърна в квартирата си.
На следващия ден Конан направи някои приготовления. Купи си наметало от черна коприна с качулка, каквито тук носеха хората от различни класи. Коприната беше удивително евтина в заможната Стигия. Знаеше, че може да се наложи да преследва някого, затова остави меча и задържа само кинжала, прибран в широкия кожен колан. Така облечен и въоръжен, можеше да се придвижва из тъмните улици спокойно, без да привлича вниманието.
Читать дальше