Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Тогава трябва да сме близо до Хеми — предположи Улфило. И тримата се бяха възстановили напълно от морската болест и бяха по-бодри от когато и да било. Той се обърна към кимериеца. — Колко има дотам, Конан?

— Към средата на следобеда ще стигнем — отвърна сериозно Конан. Кимериецът сега носеше само панталоните, обичайни за моряците, а краката му бяха боси. Парче пурпурен плат, вързано през челото, държеше непокорната му коса и пазеше очите му от потта по време на тежката моряшка работа.

— Май не се радваш много — предположи Спринголд.

— Никак — призна Конан. — Нито Стигия, нито каквото и да било, свързано с нея, ми харесват. Народът се състои от наплашени роби, които се управляват от жреци и вещери. Мръсна страна.

— Но това е най-древната от всички земи — възрази Спринголд, — наследничка на древен Ахерон, пазителка на загадките на легендарния Питон. Ние, хиборейците, сме направо деца в сравнение със стигийците. Само преди векове предците ни са били диви варвари. А Стигия измерва историята си с хилядолетия!

— История, съставена от робство и потисничество — отвърна Конан. — По-добре неподправено варварство, колкото и да е диво, отколкото владичество на магове.

— Както и да е — приключи спора Улфило, — трябва да отидем до Хеми.

Улфреде се присъедини към тях на кърмата.

— За Хеми ли говорите? Трябва да ви предупредя, че това не е обикновено пристанище. Стигийците не обичат странници. След залез слънце в града не пускат чужденци.

— Как тогава търгуваш? — учуди се Малия.

— В залива има остров, наричан Костенурката. Чуждите кораби и посетителите от други страни отсядат там. Само под строга охрана на някои кораби се позволява да напуснат Костенурката и да разтоварят трюмовете си на самите пристани. Ако след залез слънце открият в Хеми чужденец, моментално го убиват.

— Стигия май е точно толкова неприветлива, колкото разправя Конан — отбеляза Улфило.

— Но е богата — каза Улфреде. — Кралете и благородниците на Стигия винаги са били грабливо племе и малко от богатствата, които веднъж са влезли вътре в Стигия, са излезли оттам. Стигийските крале се погребват с повече злато, отколкото повечето им събратя някога са притежавали. — Верни на ванирската природа, очите на Улфреде блестяха от вълнение, докато разказваше за многото пари. — Да не бяха проклятията им толкова мощни, щях да докарам няколко ванирски галери преди години само за да ограбим някой и друг гроб.

— Жалко, че са такива ксенофоби — отбеляза Спринголд. — Надявах се, докато съм в Хеми, да видя някои от чудесните гледки, за които съм чел. Дори се надявах да получа разрешение да стигна нагоре по реката, до Луксур, казват, че гробниците и храмовете там се отличават с размери и великолепие, които надхвърлят всяко въображение.

Малия потрепера.

— Май колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре. Нека си свършим работата, да разпитаме за мъжа ми и да си продължим по пътя.

— Това действително е най-доброто — одобри Конан.

— Пък и стигийците няма да ни предоставят друг избор — добави Улфреде.

От двете страни на мръсния Стикс се издигаше по един черен скалист зъбер. Върховете им бяха увенчани с ниски замъци от черен камък, някои от тях бяха много стари и изоставени, други все още продължаваха да се използват. Валовете им се пазеха от войници и от големи военни машини, предназначени да потопяват вражеските кораби.

„Морски тигър“ свали платната и извади веслата.

Още преди да отминат пристанищните укрепления, към тях се понесе червен кораб с таран на носа във формата на крокодилска глава, задвижван от многобройни черни весла.

— Да не би да имат намерение да ни потопят? — разтревожи се Малия.

Улфреде се изсмя.

— Просто митническа проверка.

Корабът се приближи под дъжд от пенливи пръски и „Морски тигър“ прибра веслата, докато между двата съда наместваха подвижния мостик. Неколцина мъже се прехвърлиха на кораба. Повечето бяха от смуглите, набити представители на долните касти, но имаше и един висок мъж с много тъмна коса и очи, но с по-светла кожа от останалите.

— Ако обичате, разрешителното, търговецо — нареди високият мъж.

— Вече сте го виждали доста пъти — измърмори Улфреде, докато му връчваше меден кръг с гравирани върху него йероглифи.

— Всички ванирци ми изглеждат еднакви — заяви представителят на властите. — Може да си кой да е друг рижобрад. — Той огледа пътниците с високомерие, като че беше велик благородник, а не правителствен чиновник. Погледът му се задържа върху Конан.