Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Хубав въпрос — коментира Улфреде, — но може би ще е по-добре да не узнаваме отговора.

След като слязоха на брега, капитанът ги заведе в един търговски склад, където се предлагаха мъниста и разни други дреболии за крайбрежна търговия. Уговориха да изпратят на борда няколко сандъка, а после тръгнаха да се забавляват.

— Моряшкият хан не е просто място да се нахраниш и напиеш. Смятам да поговоря с другите капитани и да ги разпитам за пътуването на юг. От четири години не съм плавал в тези води, искам да разбера какво може да се е променило.

— Колко време ще останем тук? — попита Улфило.

— Днес вече е късно да се свърши кой знае какво — отговори Улфреде. — Утре ще запася кораба с храна и вода. Ще прибера стоката, която току-що купихте, и освен това ще купя още въжета и платно. Ще имаме нужда от още няколко чифта ръце, преди да тръгнем на юг, така че ще гледам да наема неколцина моряци. Да речем, още три дни, считано от днес.

— Прекрасно — каза Улфило. — Ще уредя за нас тримата стаи в някоя добра страноприемница.

— Страноприемница с баня — уточни разгорещено Малия. — И с пералня!

Улфреде се засмя.

— Радвайте им се, докато е възможно, миледи. Там, където отиваме, ще се къпете само когато вали, а дрехите гният толкова бързо, че не е нужно човек да се грижи за прането им.

— Значи толкова повече основания имам да се поглезя сега.

Вървяха по една тясна алея между бакалиите и бъчварските магазини. Изведнъж Малия закова на място и уплашено ахна.

— Какво има? — попита разтревожен Улфило.

Жената не каза нищо, но посочи пред себе си. Нещо дълго и лъскаво се плъзгаше на зиг-заг по калдаръма към тях. То повдигна флегматично главата си, която, имаше размери на малко буренце, и ги загледа с черните си очи, а от устата без устни се стрелкаше раздвоен език.

— Митра! — възкликна Улфило. — Змия ли е това?

— Голямата змия на южните джунгли! — потвърди Спринголд. — Великолепно!

Улфило тръгна да вади меча си, но Улфреде сграбчи китката му.

— Ако не те спирам непрекъснато, ще ни погубиш всичките! Много от животните в Стигия са свещени, а пък змиите до една са деца на Сет. Тези гиганти са най-почитаните от всички.

— Не бива да ги убиваме дори да ни нападнат, така ли? — попита Улфило.

— Не се притеснявай — успокои го Конан. — Виждаш ли онази голяма подутина? — На около метър зад главата на змията една голяма буца разширяваше и загрозяваше издълженото тяло на съществото. — Днес вече е изяла нещо или някого. Сега отива да се свие в леговището си и да си смила храната. Това може да отнеме седмици. Тези живинки хапват рядко.

— Как се е добрала до острова? — попита Малия, след като си възвърна гласа.

— Във водата се чувства също толкова у дома си, колкото и на сушата — обясни Конан. — Стикс и останалите големи реки са пълни с тях.

Наблюдаваха напрегнато, докато змията пропълзя покрай тях, като се извиваше непрекъснато. Накрая малкото остро връхче на опашката й се провлече по калдаръма.

— Колко големи могат да станат? — попита Малия задавено.

— Стигийците твърдят, че докато са живи, все растат — отговори Спринголд. — Като гледам дължината й, тази трябва да е на около сто години.

— Виждал съм много по-големи по течението на Зархеба — допълни Конан. — Тази беше достатъчно голяма да погълне човек, но там има такива, които могат да погълнат кон или бивол.

Тримата аквилонци като че ли бяха склонни да подозират Конан в преувеличение, но тъй като сами видяха чудовището на улицата, не поставиха под съмнение истинността на думите му. След кратко търсене те намериха подходяща страноприемница и оставиха Конан и капитана да си намерят подслон по свой вкус. Моряците намериха едно такова заведение близо до брега. Сградата беше вдигната на високи подпори, за да остава над водата при ежегодните приливи на Стикс. Скоро пред двамата имаше по един голям каменен бокал с пенлива кафява бира. Улфреде дръпна една голяма глътка и примлясна с устни.

— Стигийците са нахални свине и зли вещери, но далеч от Северните земи само те умеят да правят свястна бира.

— Така е — съгласи се Конан. — Твърдят, че са първите хора, отгледали зърно, а техният земеделски бог им бил показал как се прави бира. Ако е вярно, значи е единственият полезен бог, който са имали някога.

Поръчаха си вечеря и преминаха към сериозен разговор.

— Как мислиш — започна Улфреде, — наистина ли аквилонските ни приятели просто ще помързелуват в Хеми, докато стане време да отплаваме?