Джон Робертс - Съкровището на Питон

С Кафи се домъкнаха до парапета на крепостните стени. Далеч под тях, в ниското, езерото се вълнуваше и светеше злокобно. Спринголд успя да се присъедини към тях. Малия лежеше още в безсъзнание.

Нагоре по хълма, все още недалеч от езерото, се виждаха тромавите фигури на бумбана.

— Трябва да се махаме оттук! — извика Спринголд.

— Къде ще отидем? — попита Конан. — По тези хълмове ще ни виждат от километри, а и не можем да бързаме, носейки Малия.

— Може би ако влезем в кулата…

— Гледайте! — извика Кафи посочи нещо.

Средата на езерото започна да се надига нагоре, както когато чудовището излизаше на повърхността. Но този път беше малко по-различно. Сега светеше късното следобедно слънце и водата не потъмня, не се обагри в кървавочервено, а остана да свети почти бяла. Тъпоумните бумбана се обърнаха да видят какво става зад тях.

Внезапно от повърхността на водата изскочи нещо със съскащ, гръмотевичен рев. Светлината стана толкова ослепително ярка, че сякаш от езерото се беше показало слънцето. Вътре в нея имаше нещо неимоверно странно и светло. То се издигна шумно нагоре и се скри в облаците, като за миг ги освети отвътре. След това изчезна.

Водата в езерото преля и плисна по склоновете, като поваляше бумбана и ги носеше с лекотата на сламки. След това вълните се успокоиха и се върнаха обратно в езерото. От получовеците обаче нямаше и следа.

— Върна се там, откъдето е дошло — поясни Спринголд. — Или може би е продължило едно отдавна прекъснато пътуване. Кой знае? Може би престоят тук за това същество е бил само незначително забавяне. Пък и кой може да каже доколко то е повлияло на човешката история? Може би са унищожили Питон, защото то е имало нужда от тази сила? Може би кралската династия на Питон е креела стотици поколения наред в дворците на Стигия само за да може Сетмий да изобрети магиите, с които да освободи силата и чудовището да може да я използва? Сетмий несъмнено е вярвал, че ще може да подчини извънземното на собствената си воля, а всъщност той през цялото време се е подчинявал на неговата.

— Спринголд — Конан потърка уморено чело, — досега не ти го казвах от приятелски чувства. Но наистина говориш прекалено много.

Двамата занесоха Малия до една изоставена колиба и кимериецът нареди на Спринголд да я пази. След това се обърна към Кафи:

— Днес денят за тебе беше най-лек. Искам да отидеш при крал Гома. Кажи му, че съм готов да поискам наградата си, и го помоли да изпрати хора да пренесат другарите ми.

— Полумъртъв съм от умора — рече Кафи, — но ще направя както казваш. Може би пък моята награда ще бъде да стана отново свободен човек.

Щом Кафи изчезна, Конан намери още една изоставена колиба, вмъкна се вътре, сложи оръжията си наблизо, опъна се по гръб и моментално заспа като мъртъв.

— Наистина ли това е всичко, което искаш? — попита Гома кимериеца. — Само да дам на приятелите ти сигурна охрана до брега? Долината сега е чиста, извънземното го няма. — Той махна с ръка към езерото. Водата му блестеше, чиста като планински ручей. — Остани тук. Ще ти дам много жени и големи стада.

— Благодаря ти, но това не е по моя вкус.

Гома отметна глава и се разсмя:

— Моите пътешествия са към края си, но ти май още дълго ще вървиш, преди сърцето ти да намери покой. Имам доста злато. Нека ти напълня една кесия.

Конан поклати глава:

— Това само ще ме забави. Предпочитам да пътувам с лека екипировка. Когато отново стигна до цивилизованите страни, ще намеря злато. Стига да го има някъде, винаги ще намеря начин да си напълня джоба.

— Сбогом тогава. Ти си най-странния от всички странни хора, които съм срещал.

Кимериецът отиде да се сбогува със спътниците си. Малия беше здрава, но гледаше измъчено и не беше казала нито дума след преживяното в пещерата.

— Иска ми се да беше дошъл с нас, приятелю — рече Спринголд.

— Вече не съм ви необходим. Казах, че ще ви заведа при Марандос, и изпълних обещанието си. Нищо не ме привлича вече към брега. Гома ще ви даде силен отряд воини и носачи, така че няма от какво да се боите. Моряците, които Улфреде остави при „Морски тигър“, ще ви върнат обратно на север.

Спринголд хвана десницата му:

— Е, мене ме чака библиотеката. Сет да ми строши костите, ако пътувам отново!

С тези думи се разделиха.

Два дни спокойно ходене отведоха Конан през тесния проход в планините на изток. Склоновете под него бяха гъсто обрасли с гора. Тя се простираше чак до хоризонта, внушително доказателство за жизнените сили на Черния бряг. Дивата земя привличаше Конан, както винаги го бяха привличали непознатите краища.