Джон Робертс - Съкровището на Питон

Сетмий каза нещо и двамата стигийци извадиха оръжията си. Те се втурнаха с ръмжене към Конан, насочили остриетата на оръжията си към гърба му. Кафи изкрещя предупредително, кимериецът се завъртя и освободи меча си от трупа на Улфило точно навреме, за да отблъсне нападението на Хопшеф. Четиримата млади воини нападнаха с викове.

В последвалата дива суматоха не се знаеше кой с кого се бие. Свистяха и проблясваха копия и мечове. Миризма на кръв изпълни задушния въздух. Кимериецът разсече Хопшеф на две и се обърна тъкмо навреме, за да види как едно копие прониза Геб в момента, в който изкорми един от воините. В краката му лежеше още един воин, който не беше преценил, че врагът носи ризница. Конан видя как рухват на земята и останалите му бойци. Над тях стоеше Улфреде с окървавено до дръжката оръжие.

— Защо го направи? — попита Конан.

— Просто разчистих от пътя някои евентуални пречки, Конан — отговори ванирецът. Отзад се виждаше Спринголд, проснат в безсъзнание на земята. Още една пречка, която е била премахната.

— Трябваше да се вслушам повече в думите ти, червенобради — рече Конан.

— Точно така, чернокоси. „Когато става дума за съкровище, не трябва никому да вярва!“ Това е от „Поемата за добрия съвет“. Винаги съм изпълнявал нейните поуки.

— Значи ти си подстрекавал моряците срещу мене по време на плаването и през похода към вътрешността!

— Най-после помъдряваш, макар и малко късно.

— И ти си глупав, като останалите! Нима можеш да отнесеш оттук повече от един вързоп? Ако предположим, разбира се, че жрецът ти го даде.

Чак сега се запита къде е Сетмий. Видя го да стои на върха на съкровището, точно зад Малия, сложил ръце на раменете й. Във водата пред тях се появи някакво движение.

— Един вързоп ще стигне, за да подготвя една добре екипирана експедиция, с която да прибера останалото — обясни Улфреде. — Но няма да се наложи да го правя. В момента получовеците на Сетмий идват насам. Крал Набо отказа да ги пусне в града, нито пък им разреши да лагеруват наблизо. Сетмий ги изпрати на близките хълмове. Сега те идват да се присъединят към него и после ще отнесат съкровището.

— Следователно той ще притежава съкровището, а не ти — каза Конан. — Ще накара бумбана да те убият.

— Не мисля така. Видиш ли, за да върне съкровището, ще му трябват два кораба, а кой освен мене би могъл да управлява „Морски тигър“. Там има само неколцина опитни моряци. Трябва му добър моряк, който да го върне на север. Каквито и да са плановете му по отношение на мене… — Улфреде сви рамене. — В морето, приятелю, може да се случат много неща.

Ванирецът се хвърли напред. Мечовете се удариха един в друг и той се засмя в лицето на кимериеца:

— Мисля, че последните приключения трябва много да са те уморили!

Конан наистина беше изтощен. Постоянните боеве бяха надвили дори неговата желязна сила. Ванирецът беше огромен, як мъж и успя да отблъсне Конан назад. Кимериецът успяваше единствено да парира бързите удари на червенобрадия и да отстъпва. Изведнъж забеляза, че стои във вода. Около коленете му езерото сияеше и бълбукаше. Конан усети, че го прорязва ужас.

— Вие, чернокосите, винаги сте били с лош късмет — извика Улфреде, който вече се задъхваше от усилие да поддържа меча си в постоянно движение. Но този беше единственият начин да се предпази от смъртоносното острие на врага.

— А вие, ванирците, винаги сте били народ от предатели! — отвърна Конан. — Не трябваше да вярвам в приятелските ти чувства нито за миг!

Следващият удар на ваниреца едва не разцепи черепа на кимериеца. Успя да отблъсне острието и да се размине само с лека рана.

— Уви, напълно си прав. Сбогом, кимериецо!

Мечът му изби меча от ръката на Конан и се издигна за смъртоносния си удар. Но изведнъж очите му се разшириха от изненада и ужас. Нещо дебело и еластично се беше увило около кръста му.

Ужасен, Конан видя пред себе си огромното туловище на езерното същество. То се извисяваше зад ваниреца и изпълваше цялата водна част на подземната пещера. От него се носеше непоносима воня. Пипалата вдигнаха високо червенобрадия и започнаха да го изстискват. Следван от нечовешките писъци, Конан се запрепъва към брега. Затича се към стълбата, но видя Спринголд да се търкаля стенещ по пода. Улфреде само го беше зашеметил с дръжката на меча си. Кимериецът се наведе и го повлече със себе си.

Спринголд отвори очи и огледа страшната сцена:

— Спаси Малия! — задавено извика той. — Тя не заслужава такава съдба!