Джон Робертс - Съкровището на Питон

— Няма опасност — извика той. — Идвайте.

Останалите влязоха в стаята, като се оглеждаха крадешком.

Помещението не се беше променило от последния път, когато Конан беше вътре, но с две изключения: Марандос го нямаше, а големият камък, който лудия галеше с толкова нежност, беше прекатурен на една страна и разкриваше стълба, която водеше надолу към дълбините под крепостта. Какво го беше преместило: човешка сила или магиите на Сетмий?

— Трябва да слезем там, долу — рече кимериецът. Очите на воините обходиха с колебание стълбата. Отново се бяха озовали на непозната територия. — Иди навън и донеси факли — нареди Конан на Кафи.

Робът изтича навън, при колибите, над които още се разнасяше пушек. След няколко мига се върна с наръч незапалени факли под едната си мишница и една запалена в другата.

Конан прибра меча и взе една факла. Останалите бойци последваха примера му. Държейки светлината пред себе си, кимериецът започна да се спуска надолу.

Веднага забеляза, че този коридор се различаваше от крепостта горе. Беше построен от изсечени едри камъни, загладени с много любов и покрити с екзотична украса. По стените и тавана имаше картини, които напомняха стигийските, но в същото време видимо се отличаваха от тях. Конан разбра, че пред себе си вижда образец на питонското изкуство, което предшестваше стигийското. Воините ахкаха при вида на странните, непознати живописни фигури. Богове, владетели и митологични същества представяха неизвестни легенди и ритуали на една забравена религия. Някои от тези същества имаха тела на хора и глави на животни, или обратното. Виждаха се сцени на пиршества и битки, но повечето от изобразените дейности бяха неразбираеми и много от тях напълно отблъскващи.

Стълбата се оказа много по-дълга, отколкото очакваше Конан, и вместо да върви направо, тя правеше странни, необясними завои, спираше на привидно ненужни площадки, след които просто продължаваше надолу. Навсякъде плетеницата от пищни рисунки привличаше и уморяваше погледа.

Един от воините възкликна:

— Погледнете факлите!

Пламъкът се поклащаше на лекия ветрец, който можеше да идва само отпред.

— Някой много ще се разочарова, ако това е просто подземен тунел — Конан се засмя. — Но така им се пада!

След малко чуха пред себе си странни звуци. Чуваше се кряскане и квичене, приглушено от далечината и преиначено от ехото. Пространството се изпълваше от ритмично бумтене, което по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. Не беше като биене на барабани, а приличаше повече на глух океански тътен — като че ли беше туптящото сърце на света.

Пред себе си видяха странно сияние. Беше жълто с лек зеленикав оттенък и в него се долавяше неземна студенина. Процеждаше се през входа, където свършваше стълбата. Конан пусна факлата и извади меча.

Помещението, в което се озоваха, представляваше голяма, ехтяща зала, толкова огромна, че Конан не можа да разбере дали е дело на човешки ръце, или сътворена от природата пещера. Стената, в която беше прорязан входът, беше гладка и покрита с още питонски фигури, този път с огромни размери. Отсрещните стени си оставаха загадка, защото сиянието не ти осветяваше. То приличаше повече на светеща мъгла, отколкото на светлина, излъчвана от един източник. Приблизително в средата на залата проблясваше някаква огромна купчина, около която се суетяха човешки фигури.

— Сега се пригответе за бой — нареди Конан. — Няма да нападате жената, дребния мъж, големия мъж с жълтата брада и мъжа с червената брада.

Кафи предаде заповедта, но Конан не беше убеден в нейното изпълнение, защото знаеше как освирепяват тези воини, когато им се разгорещи кръвта. Ако воините се разбеснеят, другарите му просто ще трябва да се погрижат сами за себе си.

Започнаха да се приближават предпазливо към блестящата купчина. След малко Конан разбра, че странното сияние идва от златото и скъпоценните камъни и че голяма част от съкровището се състои от предмети със странна форма, а не от украшения. Когато почти стигнаха целта си, най-високата фигура се обърна.

— Добре дошъл, кимериецо. Моята колежка Агла ми каза, че се очаква да пристигнеш всеки момент.

— За твое нещастие — предупреди го Конан.

Той видя, че точно зад съкровището подът на залата свършва и започва вода, която на свой ред се скрива в мрака. Малки вълни вяло се удряха в брега. Явно пулсирането идваше от това странно подземно езеро.

— Конан! Наистина ли си жив? — Гласът беше на Спринголд, който изглеждаше изтощен, но изпълнен с радостно вълнение. До него стоеше Улфило, чийто постоянен израз на уязвено достойнство си оставаше непроменен. Недалеч беше и Улфреде, който явно тихо се забавляваше. И тримата бяха въоръжени.