Лин Картер - Конан пирата

Тихо, като дебнещ леопард, едрият кимериец се промъкна през сенките и коленичи до тялото. Той внимателно го обърна по гръб. В светлината на аленеещата зора лъщеше прясна кръв. Качулката на монашеското расо падна назад и разкри лицето.

— Всемогъщи Кром! — изръмжа Конан. Беше бившият крадец и свещеник Нинус от Месантиа, когото Конан напразно беше чакал толкова дълго.

Младият мъж бързо опипа тялото. Картата, която Нинус трябваше да донесе в хана, за да му я продаде беше изчезнала.

Конан приклекна на пети. Зад смръщеното безстрастно лице препускаха мрачни мисли. Кому е нужна смъртта на един незначителен малък свещеник, с не повече от няколко медни монети в кесията? Единственото ценно нещо, което този свещеник носеше беше картата. И тъй като тя липсваше, логиката подсказваше, че никого незастрашаващият Нинус трябва да е бил промушен заради картата.

Горният край на изгряващото слънце обля с червенина кулите и върховете на покривите. В тази светлина вулканичният поглед на Конан избухна с жесток, син пламък. Стискайки покрития си с белези от рани юмрук, едрият кимериец се закле, че някой ще плати за това, и то с кръв.

Конан внимателно взе в силните си ръце малкото тяло и забърза обратно към „Деветте кръстосани меча“. Нахлувайки в общата зала той излая към кръчмаря:

— Сабрал! Самостоятелна стая и хирург! Бързо!

Кръчмарят знаеше, че когато използва такъв тон, кимериецът не търпи никакво бавене. Той припна по разклатените стълби към втория етаж, следван от Конан.

Малкото посетители проследиха с поглед високия мъж, почти великан, с изключително здраво телосложение. Тъмното му, покрито с белези, гладко обръснато лице, бе оградено от квадратно подстригана грива от остра, черна коса. Разположените под големите черни вежди дълбоки очи бяха сини. Без всякакво усилие пиратът носеше тялото на ръце, сякаш беше малко дете.

В кръчмата нямаше никой от екипажа на Конан. Сам се погрижи за това, когато си определи среща с Нинус, защото не искаше новината за картата да се разнесе между моряците, преди да е готов лично да им я съобщи.

Сабрал заведе кимериеца в стаята, която пазеше за изтъкнати гости, но когато Конан понечи да положи тялото на Нинус върху леглото, го спря. Сабрал бързо издърпа чаршафите под него.

— Не искам кръв върху най-хубавите ми постелки — каза той.

— Злите духове да отнесат постелките ти! — озъби се Конан, полагайки Нинус на леглото. Докато Сабрал сгъваше бельото, Конан прегледа Нинус. Свещеникът едва дишаше, пулсът му се колебаеше.

— Поне е жив — изръмжа Конан. — Заминавай, човече, доведи лекар! Недей зяпа като идиот!

Кръчмарят мълчаливо изчезна. Конан съблече Нинус и превърза раната, която още кървеше.

Сабрал се върна придружен от един прозяващ се лекар, в нощен халат и разбъркана коса.

— Добрият доктор Кратос — каза кръчмарят. Лекарят свали направената от Конан превръзка, почисти раната и я превърза отново с чист плат.

— За щастие — каза той — острието изглежда не е засегнало сърцето или някои големи кръвоносни съдове. Само е одраскало белия дроб. При добри грижи ще оживее. Ти ли ще платиш за него, капитане?

Конан изръмжа в знак на съгласие. Няколко глътки вино върнаха Нинус в съзнание. С глас, който почти не се различаваше от шепот свещеникът разказа случилото се.

— Налетях на… двама мъже… на улицата. Единият… Менкара, свещеник на Сет. Извиках… извиках. Той каза… на другия… да ме убие.

— Кой беше другият? — попита Конан.

— Беше загърнат… в наметало и с широка шапка… но мисля… че беше пиратът Зароно…

Конан се намръщи. Зароно! Онзи, с когото се беше скарал преди няколко часа. Дали Зароно не беше чул за срещата му с Нинус и не му беше устроил клопка, за да вземе картата? Всичко приличаше на хитър заговор, за да му отнемат тайната за съкровището.

Конан се изправи с почервеняло от гняв лице.

— Ето! — изръмжа той, извади от кесията си шепа монети и ги сложи на дланта на Кратос. Друга пълна шепа даде на Сабрал. — Погрижете се за него както трябва, за да се оправи! Точната сметка ще уредим, когато се върна и тежко ви, ако не направите всичко възможно. Ако умре, погребете го с всичките обреди на Митра. Аз заминавам.

Подобно на дух, Конан се измъкна през вратата на стаята, слезе по стълбите и изскочи през тежката входна врата на хана. Крачеше бързо. Тежкото му черно наметало шляпаше по петите на ботушите му.

Когато слънцето позлати мачтите и рейките на корабите, пристанището оживено жужеше. Моряците се катереха нагоре-надолу по такелажа, офицерите крещяха заповеди по рупорите, дървените кранове, задвижвани от мускулната сила на пристанищните работници скърцаха, скрипците и шпиловете вдигаха бали от кея.