Лин Картер - Конан пирата

Той мърмореше под нос утринна молитва към Митра. За него това бяха просто звуци, защото умът му беше другаде. Така Нинус, свещеник от нисък ранг в храма на Митра, бързаше през мокрите, ветровити улици към съдбата си.

Нинус беше станал от сламеника си преди зори и изплъзвайки се от бдителните очи на наставника му, се беше промъкнал от двора на храма в мрачната, мокра уличка. Оттам той се насочи към пристанището на Кордава, за да се срещне с чуждоземеца Конан от Кимерия.

Непривлекателният малък човек имаше полюшващо се шкембе и тънки крака. На младини, преди да получи просветлението на Митра, Нинус се славеше като един от най-способните крадци по хайборейските земи. Така той се запозна с Конан. Снажният пират някога също бе упражнявал този занаят. Двамата бяха стари приятели.

Дребният свещеник притискаше до мършавите си гърди документа, който Конан беше обещал да купи. Свещеникът отдавна притежаваше картата. Навремето, той често си мислеше да тръгне по начертания от картата път, чийто край обещаваше да разкрие скрити приказни богатства. Но тъй като сега, при тази му дейност изглеждаше невероятно някога да тръгне да го търси, защо да не продаде картата?

Розови видения пълнеха ума на Нинус — сладко вино, бутове печено месо и закръглени моми, които се надяваше, че ще си осигури с парите на Конан. Подтичвайки той зави зад ъгъла… и налетя на двама мъже в тъмни наметала, които отстъпиха встрани, за да не ги блъсне. Мърморейки извинения, малкият свещеник се взря с късогледите си очи в мършавия мъж, чиято качулка беше отметната назад. И тогава изненадата го принуди да забрави обичайното си благоразумие.

— Менкара сетистът! — извика той пронизително. — Ти тук? Подлият служител на Бога на змията! Как смееш? — Повишавайки глас в справедлив гняв Нинус започна да вика стражата.

Зароно изруга и задърпа съучастника си да побърза, но стигиецът се отскубна и погледна с искрящи от гняв очи.

— Малката свиня ме позна! — изсъска той. — Бързо го убий иначе сме загубени!

Зароно се поколеба за миг, после измъкна камата си и я заби. Животът на един дребен свещеник не означаваше нищо за него. По-важно беше да не се налага да отговаря на въпросите на стражата.

Нинус залитна назад, ахна и се просна. На устата му се появи капчица кръв.

Стигиецът плю.

— Така ще погине цялото ви омразно братство! — изсъска той.

Оглеждайки се гневно, Зароно припряно избърса в наметалото на падналия мъж камата си.

— Да се махаме! — изръмжа той.

Но очите на стигиеца забелязаха една издутина под наметката на Нинус. Той коленичи и извади от дрехите на митриста малък пергаментов свитък. Менкара го разгъна.

— Някаква карта — учуди се магьосникът. — Мисля, че ще мога да я разчета…

— По-късно, по-късно! — каза Зароно. — Побързай, преди да са ни хванали!

Менкара кимна и скри свитъка. Двамата мъже изчезнаха в аленеещите мъгли на зората, оставяйки Нинус проснат на калдъръма.

Раздразнен от лошото вино, безрезултатния бой със Зароно и часовете напразно чакане, настроението на Конан непрекъснато се помрачаваше. Сега, неспокоен като дива котка, той обикаляше из общата стая на задимения хан, чийто таван почти опираше в главата му. Макар привечер кръчмата на хала „Деветте кръстосани меча“ да бе препълнена, сега бяха останали малко клиенти: трима пияни моряци, излегнали се в един ъгъл. Двама от тях тихо, фалшиво пееха моряшка песен, а третият спеше.

По свещта, предназначена да отмерва времето, Конан разбра, че скоро ще се развидели. Нинус беше закъснял няколко часа. Сигурно нещо се е случило с малкия свещеник, който никога не би закъснял толкова, когато става дума за пари. С варварски акцент Конан изръмжа на зингарански към якия кръчмар:

— Сабрал! Излизам да глътна малко свеж въздух. Ако някой пита за мен, кажи му, че скоро ще се върна.

Вече не валеше, но въздухът беше наситен с влага. Черното покривало на облака се бе разкъсало и отметнало настрана.

Конан закрачи тежко по мокрия калдъръм. Той възнамеряваше да заобиколи квартала, в който се намираше хана. Прокле под нос Нинус. Заради набожния малък пияница щеше да изпусне сутрешния бриз, който можеше да изкара „Уастрел“ от пристанището на Кордава. Щеше да се наложи, за да изтеглят кораба, да гребат уморително.

Конан спря изведнъж и замръзна неподвижен. В пълния с дъждовна вода канал видя безформен куп изцапани дрехи и протегнати крайници. Той се обърна надясно, после наляво, огледа внимателно покривите на къщите и малките улички. Търсеше скрити убийци. Внимателно разгърна черната си мушама и освободи от ножницата късата си сабя. В този квартал на стария град един труп не беше основание за изненада. Рушащите се коптори от двете страни на кривите улички осигуряваха убежище за крадци, убийци и друга такава човешка измет. Но понякога край жертвата се спотайваха убийците и Конан отдавна се беше научил да бъде внимателен при такива случаи.