Лин Картер - Конан пирата

Мъжът с бръснатата глава отново притисна молитвено ръце до гърди и се поклони. Вилагро учтиво кимна.

— Защо настояваше за тази лична среща, благочестиви отче? — строго попита той. — Аз предпочитам да работя чрез агенти като Зароно. Да не би нещо да не е наред? Компенсацията, която ти предложих не е ли достатъчна?

Студените очи на стигиеца с голата глава изразяваха измамно безразличие.

— Златото е само сгур. Въпреки това плътската обвивка също трябва да бъде поддържана. Според нашата вяра светът е само една илюзия — маска върху голото лице на хаоса… Извинете вашия скромен роб, лорде. — Стигиецът разтегна устни в неясна усмивка, показвайки, че се е пошегувал.

Херцог, Вилагро повдигна въпросително вежди. Менкара продължи:

— Имам предвид вашия план да принудите обичливия, но стар крал Федруго, да ви даде ръката на принцеса Чабела, преди да настъпи края на неговото земно съществувание. „Конспирацията и предателството са почтени обичаи в Зингара.“

Гримасата върху лицето на Вилагро даде да се разбере, че не намира шегата за много уместна.

— Да, да, благочестиви, всичко това ни е известно. Какви са твоите новини? Как върви работата по въздействието върху въпросните люде?

Стигиецът вдигна рамене.

— Зле, милорд. Умът на Фердруго лесно се управлява, защото той е стар и болен. Сблъсках се с друг проблем.

— Какъв?

— Мога напълно да контролирам краля, но принцесата… съвсем основателно, като се има предвид разликата във възрастта между вас… отказва.

— Тогава установи контрол и над нейния ум, плешив глупако! — озъби се Вилагро, раздразнен от намека за възрастта му.

Студени огньове заискриха в тъмните очи на стигиеца, но бързо изгаснаха.

— Точно тази нощ се мъчих да постигна това — измърмори той. — Духът ми се промъкна в нейните покои и нахлу в сънищата й. Тя е млада, силна и жизнена. Много трудно успях да постигна контрол над нея… но когато моята сянка прошепна на спящата й душа, почувствах как контролът ми над краля отслабна и се изгуби. Аз бързо освободих момичето, за да възстановя господството си над нейния баща. Тя се събуди ужасена и макар че не си спомни нищо от моите внушения, несъмнено я разтревожиха. Не мога едновременно да контролирам и краля, и принцесата…

Той видя как в тъмните очи на херцога блесна огън и млъкна.

— Значи ти си бил, ти скапано куче! — изрева Вилагро.

Изненада и тревога трепнаха в тъмния поглед на стигиеца.

— Какво искате да кажете, милорд? — промърмори той.

Зароно прибави своя въпрос към този на жреца.

Херцогът промълви едно сподавено проклятие.

— Възможно ли е моят хитър шпионин и моят предпазлив магьосник да не знаят онова, за което говори половината град? — изрева Вилагро. — Но кой ли от вас двамата, идиоти, не знае, че принцесата е изчезнала от града? И че плановете ни са осуетени?

Херцог Вилагро беше изготвил грижливо плановете си. Крал Фердруго беше грохнал и болнав. За да осигури мирно наследяване на трона, принцеса Чабела скоро трябваше да се омъжи. Кой, освен Вилагро, бе по-подходящ за ръката й и за трона? Вдовец от много години, той беше най-богатият и най-могъщият пер в кралството след краля.

В подземието на древния си замък, Вилагро започна да привежда в действие плана си. Той привлече пиратът Зароно, който, макар и от благороден род, имаше черно минало. Възложи да намери подкупен магьосник, за да повлияе върху ума да остаряващия монарх. Зароно избра за тази цел Менкара, магьосник-жрец на обявения извън закона стигийски бог Сет. Бягството на Чабела обаче обърка плановете му. Каква полза от контрола върху ума на краля, ако принцесата е избягала и той не може да се ожени за нея?

С ледено хладнокръвие Менкара постепенно успокои възбудения Вилагро.

— Искам да ви кажа, Ваша Светлост, че със скромните ми познания по окултни науки скоро ще открия къде се намира лейди Чабела.

— Тогава действай — отсече мрачно Вилагро.

По указание на жреца кушитът Гомани донесе от стаята за мъчения бронзов триножник с кадилница и дървени въглища. После избута килима и откри каменния под. Стигиецът извади изпод мантията си торба с много вътрешни прегради, измъкна светещо зелено парче тебешир и нарисува на пода кръг, представляващ змия, захапала опашката си с уста.

През това време кушитът запали кадилницата и започна енергично да духа и да вее, докато се разгоря. Жрецът изсипа върху жаравата ароматна зелена течност. Чу се змийско съскане и неподвижният въздух в стаята се изпълни със силно благоухание. Издигнаха се светлозелени спирали от пушек. Свещникът беше угасен и стаята потъна в зловещ мрак. Останаха три източника на светлина: червената жарава в кадилницата, зеленият тебеширен кръг на пода и жълтите очи на магьосника, които светеха като очите на нощен звяр. Той започна да напява: Иао, Сетиш… Сетиш, Иао! Абратакс кураим мизрает, Сетиш!