Лин Картер - Конан пирата

Пръчиците бяха изписали Т-О-В-А-Р-О.

Момичето произнесе бавно името на глас „Товаро“. „Намери Товаро…“ Тъмните й очи светнаха, изпълнени с решимост.

„Тази нощ! Ще намеря капитан Капелез…“

Светкавици от разразилата се навън буря осветяваха стаята, докато тя се движеше из нея. Чабела извади от един шкаф дрехи, препаса ремък със закачена на него рапира и взе топло наметало. Движенията й бяха бързи и пестеливи.

Митра я наблюдаваше от аналоя с безжизнените си очи. Имаше ли някакъв странен блясък в изрисувания поглед? Или поне слабо изражение на съжаление върху строго изваяните устни? Далечният тътен беше ли неговия глас?

Никой не можеше да каже.

Един час по-късно дъщерята на Фердруго напусна двореца. Това доведе до поредица от невероятни събития, които изправиха един силен боец, един ужасен магьосник, една горда принцеса и древните богове в съдбоносен сблъсък.

Вихрушката запращаше напосоки потоците вода на проливния дъжд. Влажният морски вятър виеше през калдъръмените улички, които идваха от пристанището. Той полюшваше изрисуваните дървени табели над вратите на ханове и кръчми.

Сега, след полунощ, гуляйджиите се бяха прибрали. В Кордава, столицата на Зингара, малко къщи светеха. Беше тъмен, потаен час — време на предателства и грабежи, когато маскирани убийци се промъкват в смълчаните стаи, ками с отрова бляскат в ръце с черни ръкавици. Нощ на заговори. Нощ на убийства.

През шума от вятъра и дъжда се чуваше тропот на крака и случаен звън на саби. Нощната стража — шест души с ботуши и наметала, с нахлупени ниско над очите шапки, крачеха мълчаливо по улиците. Те се оглеждаха за следи от престъпно насилие. Ослушваха се за тревожни шумове.

Двете тъмни фигури, които стояха неподвижни в изоставената конюшня с полусъборен покрив се раздвижиха, когато стражата отмина. Едната извади изпод наметалото си малък затъмнен фенер и откри прозорчето му. Светлината от свещта освети едно петно върху пода. Мъжът с фенера се наведе, очисти боклука от петното и под него се откри капак към изба с прикачена бронзова халка. Двамата мъже хванаха халката и затеглиха. Скърцайки, поради несмазаните панти, капакът се повдигна. Двете тъмни фигури изчезнаха в отвора.

Под трепкащата светлина на фенера в тъмнината се виеше тясно каменно стълбище. Лъчът освети стари и изтрити стъпала, покрити с мухъл и плесен. Двамата мъже, обвити в черни наметала, заслизаха внимателно надолу. Копринени маски скриваха лицата им.

Високо над спящия град, нагоре към мрачното небе се извисяваха кулите на замъка на Вилагро, херцог на Кордава. Малко светлини се виждаха в тесните прозорци на двореца, защото малцина от обитатели му все още бяха будни. Ниско под този куп от древна зидария, на светлината от висок златен свещник, чийто странични рамене приличаха на преплетени змии, един мъж разчиташе пергаменти.

Нищо не беше пожалено, за да се превърне избата в луксозна резиденция. Влажните каменни стени бяха покрити с богато избродирани гоблени. Студените плочи на пода бяха скрити под дебели многоцветни килими от далечна Вендия — алено, смарагдово, синьо и виолетово — преплетени в сложни, ярки рисунки. На табуретка от позлатено дърво, украсена с педантично резбовани голи фигури лежеше сребърна табла със закуски: вино от Кирос в кристална гарафа, плодове и сладкиши в сребърни купи.

Масата, пред която седеше и четеше човекът, беше огромна, гравирана в стила на величествената Аквилония на североизток. В мастилница от злато и кристал беше натопено пауново перо. Тънка сабя лежеше на масата, за да придържа хартията.

Мъжът беше на средна възраст, може би петдесетгодишен, слаб и елегантен. Носеше черен копринен панталон и красиви обувки от добре обработена кордавска кожа. Токите им бяха украсени със скъпоценни камъни, проблясващи при нетърпеливото му потропване с крак. Беше облечен с жакет от тюркоазено кадифе с буфан ръкави с разрез, през който се виждаше подплата от розов сатен. Снежнобяла дантела обгръщаше мършавите му китки. На всеки от добре поддържаните пръсти имаше пръстен с огромен скъпоценен камък.

Той очевидно се опитваше да скрие годините си, защото гладко сресаната му, стигаща до раменете коса, беше боядисана. Дебел слой пудра смекчаваше острите, аристократични черти на лицето му. Но козметиката не можеше да прикрие набръчканата плът, обезцветената кожа под острите, уморени очи и двойната брадичка.