Лин Картер - Конан пирата

Твърдите, съскащи думи преминаха в шепот, после заглъхнаха. Остана Самб звукът от бавното му дишане. Когато изпадна в транс, той затвори очи.

— Всемогъщи Митра! — ахна Зароно, но силната, като менгеме ръка на херцога го накара да млъкне.

Спиралите от пушек се разсеяха и се превърнаха в светещ, смарагдовозелен облак. В него се редуваха светли и тъмни петна. После присъстващите видяха в облака една жива сцена. Каравела с издути платна плуваше по нощното море. На палубата стоеше девойка. Закръглената й фигура ясно се открояваше под дебелото наметало, плътно прилепнало от вятъра към силното младо тяло…

— Чабела! — възкликна Вилагро.

Викът развали магията, светещият облак се завъртя и се разкъса. Жаравата изгасна със съскане. Жрецът падна напред и голото му чело тупна върху пода.

— За къде пътува? — попита Вилагро, когато глътка вино съживи магьосника.

Стигиецът се замисли.

— Прочетох в ума й името Асгалан, Знаете ли някаква причина, поради която иска да отиде в Асгалан, Ваша Светлост?

— Там се намира Товаро, брат на краля — размишляваше на глас херцогът. — Като посланик, той скита от един шемитски град в друг, но сега е там. Разбирам! Тя ще избяга при Товаро и ще го моли да се върне в Кордава. В присъствието на този натрапник само боговете знаят, какво може да се получи от нашия план.

— Ще разреши ли Ваша светлост?

Вилагро кимна и Зароно си взе един плод.

— Аз смятам — каза той като отхапа, — че трябва да привлечем още един магьосник.

— Това е разумно — съгласи се херцогът. — Кого ще предложиш ти, отче?

Стигиецът се замисли.

— Водач на моя орден — каза той най-после — и най-велик магьосник в тази равнина сега е Тот-Амон.

— Къде се намира този Тот-Амон?

— Той живее в родната си Стигия, в оазиса на Кхаджар — отговори Менкара. — Трябва обаче да ви предупредя, Ваша Светлост, че големите таланти на Тот-Амон не могат да се купят със злато. — Малко хора могат да се купят със злато като мен. Тот-Амон е истински принц на магиите. Онзи, който може да господства над духовете на земята не се нуждае от материални богатства.

— Тогава с какво можем да го привлечем?

— Една мечта държи в плен сърцето на Тот-Амон — прошепна свещеникът. — Преди векове култовете към прокълнатия Митра и към моя бог, Сет, били противопоставени по тези западни царства. Моите култове са били потъпкани, докато вярващите в Митра са укрепили своята вяра. Ако Ваша светлост се закълне, че ще събори всички храмове на Митра, ще построи на тяхно място храмове на всемогъщия Сет, аз си позволявам да заявя, че Тот-Амон ще посвети своята мощ на вашите планове.

Херцогът нервно хапеше устната си. Богове, храмове и свещеници не означаваха за него нищо.

— Така ще бъде! — каза той. — Кълна се във всички богове или демони, които ще назове този чудотворец. А сега чуйте задачите си:

— На разсъмване ще отплувате. Ще поемете на югозапад, за да пресечете пътя на каравелата, с която плува принцесата. Заловете я и разрушете кораба й, без да оставяте живи свидетели, които да разкажат случката. Вашият кораб „Уетрел“, Зароно, би трябвало лесно да застигне малката „Морска кралица“. След като отвлечете лейди Чабела ще продължите към Стигия. Ти, Менкара, ще заведеш групата в крепостта на Тот-Амон и ще служиш като мой посланик пред него. Когато го спечелите за нашата кауза, ще се върнете в Кордава с него и принцесата. Някакви въпроси?

Така се постави началото на една двойна мисия.

Призори на изток просветля. Бурята беше преминала. Черни облаци се плъзгаха по мрачното небе. От време на време от запад се показваха няколко избледнели звезди, които се отразяваха в дъждовните локви по улиците на Кордава.

Обхванат от мрачно настроение Зароно, капитан на пиратския кораб „Петрел“ и таен агент на кордавския херцог крачеше по мокрите улици. Юмручният бой с гигантския кимерийски пират, пропуснатата вечеря, ругатните, с които го обсипа неговият господар, херцогът, още повече влошиха самочувствието му. Отгоре на всичко очите му се затваряха от недоспиване и глад. Докато крачеше, избягвайки капещите стрехи и предпазвайки краищата на наметалото си от калните локви, в устата му нагарчаше от потиснат гняв. Той копнееше за някоя беззащитна душа, над която да излее гнева си. Менкара подтичваше мълчаливо до него.

Един мършав дребен човек бързаше по ветровитите улици и се мъчеше да се задържи върху хлъзгавия калдъръм. Под парцаливия подгъв на окърпеното му расо сандалите обути на бос крак, шляпаха по мокрите камъни. С една ръка притискаше до гърдите си окъсан шал, с другата държеше високо горящия край на катраносано въже, за да осветява пътя.