Лин Картер - Конан пирата

Чабела отправи зов за помощ към Митра. Корабът се беше превърнал в арена, изпълнена с крещящи, борещи се мъже, които се сражаваха със спиралите от смарагдова мъгла, които се плъзгаха около тях и проникваха в плътта им, превръщайки ги в неподвижни зелени статуи. После лепкавите ластари се увиха около самата принцеса. Когато почувства допира на неуловимата материя, тя потрепери от страх. По тялото й се разнесе смразяваща парализа. Спиралите проникнаха в нея, мрак обгърна мозъка й и тя не разбра нищо повече.

На квартердека на „Петрел“ пиратът Зароно наблюдаваше със зле прикрито страхопочитание как стигийският магьосник направи своя магьоснически апарат, който се състоеше от малък конус от матов, сив кристал, поставен върху нисък жертвеник от черно дърво. Жертвеникът изглеждаше много стар. Някога е бил изкусно резбован, но сега резбата почти не личеше. Оцелялото от нея представляваше миниатюрни голи човешки тела, бягащи от огромна змия. В миналото за очи на змията са служили два опала, но сега единият беше изпаднал от очната ябълка и тя зееше празна. В отговор на произнасяните шепнешком от Менкара заклинания кристалният конус засвети с мрачно сияние. Около него се появи ореол от пулсираща зелена светлина, огряваща мургавото лице на магьосника, което повече от всякога заприлича на череп.

Когато пулсациите на ореола от зелена светлина станаха достатъчно силни, стигиецът постави пред лицето си огледало с желязна рамка от черен метал, представляваща преплетени чудовища. Докато Зароно наблюдаваше с нарастващо страхопочитание, зелената светлина изглежда беше привлечена от повърхността на огледалото и отразена върху палубата на „Морска кралица“. Макар и слаб на слънчевата светлина, зеленият лъч ясно се виждаше над морската шир между двата кораба. На каравелата нещо ставаше, макар че поради голямото разстояние Зароно не можеше да види какво точно.

Щом се загуби контрола над румпела, „Морска кралица“ престана да се движи напред и остана да се полюшва от вълните с отпуснати платна. Зароно доближи своя галеон до „Морска кралица“. Стигиецът излезе от транса и уморено се отпусна върху перилата. Тъмното му лице имаше цвят на мръсно бельо, челото му беше покрито със студена пот от извършеното заклинание.

— Съвсем съм изтощен — въздъхна Менкара. — Тази магия напълно изчерпа силите ми. И въпреки това тя не е така силна и може лесно да бъде разрушено от някой, който знае как да… Но онези там не познават магьосническите науки. Върви! След един час ще са напълно безопасни.

— Мъртви ли ще са?

— Не. Само няма да се движат. Помогни ми да се прибера в каютата.

Зароно помогна на отслабналия магьосник да се изправи на крака и като се препъваше, го поведе към каютата му. През това време боцманът отнесе жертвеника с конуса.

Зароно затвори вратата зад изтощения стигиец и избърса потта от челото си с украсена с дантели носна кърпичка. Магиите бяха много добри, но те бяха ужасно оръжие. Той, Черният Зароно, предпочиташе звъна на саби, свистене на стрели и копия, удари на изхвърлени от катапулта гюлета и трясъка на бронзовия таран в корпуса на вражеския кораб. В своя живот Зароно беше извършил немалко подлости, но те бяха грехове на нормален човек, а не помощ на тъмни и може би неконтролируеми сили от извънземни места и измерения.

— Ернандо! — изрева той към готвача. — Двойна мярка от най-силното вино, с което разполагаме!

Така беше заловена „Морска кралица“, която малко след това умря. Пиратите от „Петрел“ се прехвърлиха на борда. Едни от тях взеха замразеното тяло на девойката и я отнесоха на квартердека при Зароно.

Когато разстоянието между двата кораба стана достатъчно голямо група бойци изстреляха запалени стрели към „Морска кралица“. Едно подир друго с рев пламваха платната, пръскайки надалеч черни, овъглени парчета. Пламъците обхванаха целия кораб, поглъщайки обездвижените, но живи моряци.

„Петрел“ отново разтвори платна и се насочи напред към брега на Шем, оставяйки зад себе си горящата развалина.

От марсовата площадка на гротмачтата Конан наблюдаваше пушека, който отбелязваше края на „Морска кралица“. Той промърмори нещо като клетва пред неумолимия кимерийски бог Кром. „Уастрел“ лежеше отвъд хоризонта на северозапад, невидим от палубата на „Петрел“, макар че ако някой от хората на Зароно огледаше внимателно морето в тази посока може би щеше да съзре върха на такелажа, когато вълните издигнеха „Уастрел“.