Лин Картер - Конан пирата

Едрият кимериец се спусна от марсовата площадка на гротмачтата с пъргавина на маймуна.

— Зелтран!

— Йес, капитане?

— Шест румба десен борд! Курс косо към вятъра с опънати платна! Следвай светлините на „Петрел“!

— Йес, сър. Шест румба десен борд.

Конан стоеше мълчаливо на перилата на квартердека, докато „Уастрел“ пое новия си курс в непознати води. След като изоставят брега на континента, те няма да има по какво да разберат къде зад полярната звезда се намират, която, през ясни нощи им показва колко далеч са отплували в посока север-юг. Зароно по-добре знае накъде е тръгнал. Ако той се изгуби в лишените от ориентири морски простори, Конан също ще се изгуби.

Доколкото знаеше, тъмният блестящ воден простор пред него стигаше до края на света. Той нямаше никакви представа какво лежи отвъд него. Старите легенди разказваха за приказни острови, странни континенти, непознати хора и неземни чудовища.

Легендите може би са верни. Преди по-малко от една година със същия този „Уастрел“, с неговия предишен капитан, навъсения Запораво, той беше пътувал до един неизвестен остров на запад, където Запораво и няколко души от зингаранския екипаж намериха смъртта си. Малко неща в изпълнения с приключения живот на Конан са били по-странни или по-зловещи от Сдружението на черните и неговите нечовешки слуги. Сега току-виж, че и той се окаже на път към още по-ужасни опасности.

Конан пое дълбоко дъх и гръмогласно се засмя. Всемогъщи Кром! Човек може да умре само веднъж, така че каква полза да мисли върху въображаеми опасности? Достатъчно е когато срещне страха със сабя в ръка и с бойна ярост в сърцето да се пребори с него. Той, Конан, ще се възползва от предоставилата му се възможност да свърже съдбата си с Безименния остров, който се намира пред него на края на света.

Цяла нощ двата галеона пореха топлите южни вълни. На зазоряване „Уастрел“ сви платна, за да изостане и да не бъде забелязан. Откакто бяха поели курс на юг никой от двата галеона не видя друг кораб.

Не след дълго на ясното небе изплуваха облачета. „Петрел“ взе курс на десен борд и след няколко часа на хоризонта се появи остров.

Зароно замислено оглеждаше непознатата земя. Изглеждаше съвсем безопасно — бряг с жълто-кафяв пясък, високи тънки палми със смарагдовозелени клонки. Засега никой не можеше да каже какво лежи зад преградата от палмови дървета.

Менкара, увил мършавото си тяло в черно наметало, отиде при Зароно.

— Това е островът — каза той беззвучно.

Зароно се усмихна и белите му зъби проблеснаха върху жълтото му лице.

— Да, свещенико, това е! Сега да си изясним въпросите, свързани със съкровището: как се охранява? Духове, демони, или само няколко дракона? Разчитам на твоите свръхестествени сили да ни пазят, докато ограбваме гробовете или криптите. Ванчо! Вкарай кораба в онзи залив, ако е достатъчно дълбок.

Четвърт час по-късно Зароно командваше:

— Пусни котва! Свий всички платна! Ванчо, спусни първата баркаса и вземи група за слизане на брега… яки, добре въоръжени мъже.

Спуснаха лодката и дузина зингаранци, дрънкайки с оръжията си, се спуснаха по въжетата, за да заемат местата си на пейките. Те се отблъснаха от „Петрел“ и загребаха към брега. Когато стигнаха до него те нагазиха в плитката вода, за да изтеглят лодката. Под командването на боцмана пиратите се разпръснаха по брега с извадени от ножниците саби, с пръсти на спусъците на алебардите и предпазливо заоглеждаха палмите. Една малка група изчезна сред дърветата, после отново се появи и изпрати сигнал на „Петрел“, че мястото е чисто.

— Спусни другата лодка — изкомандва Зароно. Двамата с Менкара, заедно с осем други моряци заеха местата си. Ванчо остана на борда на „Петрел“.

И втората лодка достигна брега без инциденти. Зароно събра хората си. Няколко минути по-късно той, Менкара и слезлите на брега моряци изчезнаха сред палмите. Оставиха трима пирати да пазят баркасите — един мургав шемит с орлов нос, един черен гигант от Куш и един плешив, червенолик зингаранец.

От марсовата площадка на гротмачтата на „Уастрел“ Конан наблюдаваше всичко това с най-голям интерес. Неговият кораб лежеше отвъд хоризонта със свит флаг, неспокойно полюшван от големите океански вълни.

Групата на Зароно трябваше да си пробива път през гъсти тропически храсти. Не се чуваше никакъв звук, освен сумтенето и тежкото дишане на работещите мъже. Отекваха ударите на сабите им, които съсичаха пълзящи растения и млади дръвчета.