Лин Картер - Конан пирата

Въздухът беше горещ и влажен. По мускулестите им голи гърди и набраздените с белези чела блестеше пот. Миризмата от гниеща растителност се смесваше с тази на екзотични цветя. На фона на тъмнозелената гора те блестяха в златно, алено и бяло.

Зароно усети и друга миризма. Трябваше му известно време, за да я разпознае. Най-после с тръпка на отвращение той разбра, че е мускусна воня от змии. Мърморейки проклятия, Зароно притисна до ноздрите си позлатен флакон, от който се разнесе силен аромат от лимонени обелки и парчета канела. Въпреки това продължаваше да усеща миризмата от змиите. Зароно се озадачи. През кариерата си беше слизал на много малки океански острови, но никога не беше попадал на такъв, на който да има змии.

Беше ужасно горещо. Гъстите палмови дървета, обвити с цъфтящи лиани, спираха свежия морски бриз. Потънал в пот, Зароно огледа с острите си черни очи растителността, после се обърна към Менкара:

— Като се изключи тази проклета воня на змии, стигиецо, не усещам никакви опасности на твоя Безименен остров.

Менкара се усмихна леко с тънките си устни.

— Нищо ли не забелязваш?

Зароно вдигна рамене.

— Само горещина и воня. Нищо друго. Малко съм разочарован. Очаквах свръхестествени ужасии. Няма таласъми или призраци или поне дърдорещи на неразбираем език същества от някой гроб.

Менкара отправи към него студен замислен поглед.

— Колко нечувствителни са твоите северняшки сетива! И тишината ли не почувства?

— Хм — изгрухтя Зароно. — Сега като каза за тишината…

Зароно почувства по гърба си студени иглички. Наистина джунглата беше злокобно тиха. На един малък остров не могат да се очакват големи животни, но би трябвало да се чува цвърчене на птички, шумолене от бягащи гущери и сухоземни членестоноги, от палмови клончета, полюшвани от бриза. А тук нямаше никакъв шум, сякаш джунглата сдържаше дъха си и ги наблюдаваше със скрити очи.

Зароно тихо изруга, но потисна чувствата си. Заети да изсичат път, мъжете още не бяха забелязали нищо. Зароно направи знак на Менкара да държи езика си зад зъбите и продължи след пиратите навътре. Усещането, че ги наблюдават не изчезна.

Пиратите достигнаха до целта си по пладне. След като си бяха пробивали път през плътно преплетената растителност те неочаквано се намериха на гола поляна. Джунглата изведнъж свърши, сякаш листакът не смееше да прекоси някаква невидима граница. Отвъд тази скрита кръгова бариера се простираше равна, песъчлива почва, покрита на отделни места с висока, бледа, безцветна трева. Менкара и Зароно размениха многозначителни погледи.

Сред тази мъртва зона се издигаше тайнствена постройка, която бяха дошли да ограбят. Тя би могла да бъде гроб, светилище, храм или склад. Беше ниска, солидна сграда от тъмен камък, който изглежда поглъщаше всичката падаща върху му светлина, така че беше трудно да се определят точно очертанията й.

Постройката имаше приблизително кубична форма, но повърхностите й, вместо да са обикновени квадрати, бяха с множество равни и криви неправилни форми, всяка ориентирана по свой начин. В сградата нямаше никаква симетрия. Сякаш отделните й части са били проектирани от различни архитекти или са били събрани произволно от много страни и епохи.

Зароно почувства свръхестествено страхопочитание, каквото никога по-рано не бе изпитвал. От безлюдната, солидна тумбеста постройка се излъчваше някакво внушение на страх. Той напрегнато я разглеждаше, като се опитваше да открие източника на този страх.

Нещо в храма не беше както трябва. Стилът не приличаше на нищо, което беше виждал през многобройните си пътувания. Дори обитаваните от вампири гробове на Стигия не бяха толкова зловещи като този неправилен блок от черен камък. Сякаш строителите му са следвали някаква своя, нечовешка геометрия, някакъв неземен канон на пропорции и конструкции.

Лицето на Менкара беше сиво и покрито с капчици пот. Той си мърмореше:

— Точно както си мислех. Тук е извършен ритуала З’томи. — Менкара потрепери. — Не съм допускал, че през последните три хиляди години думите на черния ритуал са произнасяни на глас…

— Какво е това жълто куче? — озъби се Зароно, изнервен от страха.

Стигиецът обърна към него широко отворените си очи.

— Защитна магия — прошепна той. — С много голяма сила. Ако някой човек е достатъчно глупав, за да влезе в ограденото място около храма без противозаклинание, присъствието му ще разбуди онзи, който спи там.