Лин Картер - Конан пирата

— Направи ли това противозаклинание?

— Слава на бога Сет, чийто служител съм. Малко се знае за древните змиеподобни хора на Валусиа, съществували преди. Но от малкото, което знам, мога да направя такова противозаклинание, макар че то няма да трае много дълго.

— Надявам се да трае достатъчно, за да ограбим това черно нещо — изръмжа Зароно. — Най-добре е да се погрижиш за това, човече.

— Тогава ти и твоите хора ще се върнете в горите и ще ме изоставите — каза Менкара.

Зароно върна хората си в храстите, където те се събраха на група, обърнати гърбом към поляната. Пиратите слушаха със стиснати устни как гласът на Менкара напява на непознат език. Какво друго вършеше, те не знаеха. Но светлината, която проникваше през листака, замига като от преминаващи сенки. Гласът на стигиеца изглежда се отразяваше от други, нечовешки гласове, които говореха със сух, стържещ тон. Земята леко потрепери и светлината помръкна, както при закриване на слънцето от облак…

Най-после Менкара извика със слаб глас:

— Ела!

Зароно видя, че стигиецът изглежда състарен и прегърбен.

— Побързай — промърмори Менкара. — Противозаклинанието няма да трае дълго.

Бледи и изпотени Зароно и Менкара влязоха в храма. Вътре нямаше друга светлина, освен онази, която проникваше през отворената врата.

В далечния край на неправилната зала се издигаше огромен черен олтар, на върха на който имаше нисък идол от сив камък. Този идол съчетаваше чертите на крастава жаба и на човек, чийто мъжки атрибути бяха силно преувеличени. Жабоподобен мъж с подпухнала, покрита с брадавици кожа, клекнал върху олтара. Повърхността на сивия камък беше груба, ронлива, сякаш самият камък гниеше и се рушеше.

Беззъбата уста на идола зееше леко отворена в невесела усмивка. Над устата две дупки изобразяваха ноздри, а над тях имаше седем зелени кръгли скъпоценни камъка, наредени на мястото на очите. Те отразяваха слабо светлината, която влизаше през вратата.

Разтреперан от еманацията на космическо зло, излъчваща се от съществото, Зароно откъсна очи от него. Пред олтара лежаха две големи торби от стара кожа. Едната се беше разпрала по шева, а няколкото изсипали се скъпоценни камъка образуваха локвичка от зърнесто великолепие, блестящо в мрака като съзвездие гледано през разкъсани облаци.

Под торбите със скъпоценни камъни имаше огромна книга, подвързана с кожа от някакво влечуго, с почернели от времето бронзови катарами и закопчалки. Люспите от влечугото, чиято кожа беше използвана за подвързия, бяха с размери, каквито от векове никое земно животно не е имало.

Двамата мъже размениха безмълвен, тържествуващ поглед. Зароно вдигна разшитата торба, като внимаваше да не се изсипят още скъпоценни камъни. Взе я в шепата на едната си ръка, а със свободната вдигна другата торба. После Менкара се нахвърли на книгата, вдигна я и я притисна до гърдите си. Мършавото му лице гореше, очите му бяха овлажнени от странен, мрачен екстаз. Без да промълви нито дума или да погледне назад, той излезе на пръсти от храма. Почти тичешком пресече голата поляна и се присъедини към пиратите, които ги чакаха неспокойни на края на джунглата.

— Обратно на кораба, бързо! — заповяда Зароно.

Всички се втурнаха назад по следата, която бяха изсекли. Бързаха да се махнат от това място на древно зло, над което все още витаеха зловещи сили и отново да излязат на чист въздух.

Принцеса Чабела се успокои. Тя не знаеше нито защо предателят Зароно унищожи кралската яхта, нито защо я плени. Но вече не беше парализирана от страх, защото поне ръцете й бяха свободни.

Зароно завърза с копринен шал ръцете й зад гърба й и я заключи в една малка каюта. Меката тъкан изглеждаше неподходяща за такава цел, но Зароно беше научил от един странстващ вендиански шарлатанин изкуството да прави такива възли, които да устояват и на най-пъргавите пръсти. Когато трябваше да се храни Зароно лично идваше в каютата да я развърже.

Чабела обаче носеше скрит в колана си малък нож. Сред зингаранските жени от знатен произход съществуваше навика да носят такъв нож. С него те можеха да сложат край на живота си, когато са застрашени от брутално изнасилване.

Находчивата девойка реши да използва ножа за друга цел. С големи усилия тя измъкна ножа от скривалището. После закрепи дръжката му в една кухина, която представляваше орнамент дод бордовия илюминатор. Тя се обърна гърбом към него и притисна китките си към острието.