Лин Картер - Конан пирата

Съкровището, което е лежало тук е изчезнало! И това е станало неотдавна! Върху покрития с прах под ясно личаха два чифта стъпки: навътре и навън. Едните от моряшки ботуша, другите от сандали.

„Зароно и някой друг“ — помисли Конан.

Пред олтара на едно продълговато място нямаше прах. Проблясваха само няколко скъпоценни камъка, паднали от разшитата торба. В бързината Зароно не си беше направил труда да ги вземе.

Конан изръмжа и пристъпи напред с намерение да събере шепата скъпоценни камъни. Беше побеснял от факта, че Зароно бе задигнал лъвския пай. Не можеше да си позволи, дори ако беше в състояние да си наложи, да излезе с празни ръце.

После той отново вдигна очи. Каменният идол бе започнал да се движи. Седемте очи, наредени в един ред над широката уста без устни вече не бяха мътни, прашни кристални топчета, а живи очи, които гледаха към кимериеца със зелена, студена, безмилостна жестокост.

— Всемогъщи Кром! Живо е! — Конан извика изненадан. Някакво свръхестествено предчувствие ускори пулса му. Неприличният каменен идол наистина проявяваше някакво ужасно подобие на живот. Подутите крайници се раздвижиха и се протегнаха.

Втренчил очи върху жертвата си, идолът се наведе напред, катурна се върху края на олтара и от там с трясък се стовари върху каменния под, където лежаха блестящите скъпоценни камъни. Четирипръстите му предни крайници омекотиха падането. Без да спира, идолът тръгна към Конан с изненадващо бърза походка. Каменните му крайници тракаха и драскаха по плочите на пода. Беше голям като бик, а седемте светещи зелени очи бяха на височината на очите на кимериеца. Конан понечи да замахне със сабята си, но в ума му надделя по-разумно решение. От звука при движението на съществото се разбираше, че макар и оживяло, то все още е вкаменено. Сабята няма да помогне. Един силен удар просто ще я счупи и той ще потъне в зеещия търбух на чудовището. Преди устата без устни да може да го погълне, Конан се завъртя и изскочи на поляната. Сега нямаше нужда от предпазливост.

— Връщайте се на кораба! Бързо! — изрева той към пиратите.

Моряците, скрити в покрайнините на поляната видяха жабоподобното същество да излиза от храма. Нададоха изпълнени с изненада и със страх викове. Без да чакат повторна заповед те хукнаха да бягат. А чудовището от жив камък тичаше след тях с бързината на човек. Конан остана достатъчно дълго на едно място, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието му върху себе си, после хукна в обратна посока, за да го привлече подир себе си.

— Какво е това? Девойка тук? В името на Ищар изненадите на този проклет остров са повече, отколкото съм предполагал!

Човешкият глас, макар и груб, говорещ аргосеански със странен акцент, събуди и успокои Чабела. Тя си пое дълбоко дъх и хвана ръката на така неочаквано появилата се пред нея висока фигура. Мъжът й помогна да се изправи и продължи да говори:

— Успокой се, момиче. Стреснах ли те? Не се бой, няма да ти сторя нищо лошо. Как попадна на това прокълнато от боговете място на края на света?

Когато първоначалната паника отмина Чабела видя, че мъжът, който я стресна беше як, рус гигант в окъсани моряшки дрехи. Не беше от грубияните на Зароно. Имаше вид на честен човек с бяла, почервеняла от слънцето кожа, с открити сини очи и неподстригани къдрици. „Северняк“ — реши тя, съдейки по цвета на кожата и косата.

— Зароно — задъхано отвърна Чабела. Гърдите й неспокойно се повдигаха от изтощение и уплаха. Тя се олюля и може би щеше да падне, ако червенокосият моряк не я беше хванал.

— Онази черна свиня ли? Значи се е хванал да краде млади момичета? Може да ме сметнете за грубиянин, но като го видя ще го заплюя като куче. Кълна се в рога на Хеймдал и сабята на Митра сега си в безопасност. Моят екипаж ще ти даде убежище, не се бой… Но какво става?

Когато трясъкът от чупене на клони започна да се приближава севернякът се обърна. Хвана дръжката на огромната си сабя. От листака изскочи една висока фигура и като ги видя, се спря. За нейна изненада Чабела позна мъжа.

— Капитан Конан! — извика тя.

Конан присви очи и се обърна към смелия рус мъж и чернокосото момиче зад него, чиято окъсана рокля едва покриваше привлекателното й тяло. Момичето му се стори смътно познато, но той нямаше време да се занимава с това.

— Бягайте, и двамата! — изрева Конан. — Чудовището от храма е подире ми! Тръгвайте! Ще говорим по-късно.