Лин Картер - Конан пирата

Когато Зароно се върна на „Петрел“ и научи за бягството на Чабела побесня. Той заповяда моряците, които бяха на пост за наказание да бъдат влачени под кила.

На следващия ден преди зазоряване Зароно отново свали на брега всички свои хора, с изключение на неколцина. Цял ден търсиха изчезналата принцеса, която заемаше съществена част от неговия план. Откриха няколко парцала от роклята й, но те само свидетелстваха, че е била там, без да подскажат с нещо къде е в момента. Мъжете намериха и следи от лагера на Зигурд. От самите барачански пирати обаче нямаше и следа.

При залез-слънце объркан, побеснял повече от всеки друг път Зароно се върна на „Петрел“.

— Менкара! — извика той.

— Да, капитан Зароно?

— Сега е време да покажеш колко струват магиите ти. Покажи ми къде се намира тази проклета жена!

Скоро след това Зароно седеше в каютата си и наблюдаваше как стигиецът се подготвя за магията, която беше направил в тъмницата на херцог Вилагро. Кадилницата съскаше, магьосникът напяваше:

— Иао, сетиш…

Смарагдовозеленият пушек се сгъсти и в облака се появи морски изглед. Спокойно море сред което лежеше красив галеон с вдигнати платна. Корабът леко се полюшваше от вълните, а платната висяха отпуснати на рейките.

— Галеонът „Уастрел“ на Конан в безветрие — каза Зароно, когато видението се разсея. — Но къде?

Менкара разпери ръце.

— Съжалявам, но моите знания не могат да отговорят на този въпрос. Ако слънцето не беше залязло, щях да мога да ти кажа в коя посока са се насочили. Но сега…

— Искаш да кажеш — изръмжа Зароно, — че могат да се намират някъде по хоризонта, но не можеш да кажеш къде?

— Аз не съм великият Тот-Амон. Правя това, което мога.

— Би ли могъл да видиш, дали момичето е на борда?

— Не, но съм сигурен, че е на борда. Иначе видението нямаше да се появи. Сигурно спи в някоя кабина.

— Ако бях спипал тази повлекана, щях да й дам да разбере — изръмжа Зароно, — но сега какво да правя?

— „Уастрел“ може да се е насочил към брега на Куш. Но по-вероятно се е насочил към Кордава. Твоят капитан Конан ще бърза да върне принцесата на Кордава с надеждата за богата отплата от краля.

— Ако отплуваме в западна посока бихме ли могли да ги настигнем?

— Мисля, че не. Океанът е много широк и безветрието, което спира кораба на Конан, ще спре и твоя. Те може би плуват на североизток, за да слязат на брега на Шем и да потърсят помощ от брата на краля, Товаро. Няма начин да разберем. Но ти забрави главната ни цел.

— Главната цел е момата и съкровището!

— Аз говоря за великия Тот-Амон. След като го спечелим на наша страна, ще бъде без значение дали принцесата е върната на баща й или е заведена в дома на нейния вуйчо. Принцът на магьосниците може да контролира съдбата й така лесно, както кукловодът дърпа конците на своите марионетки. Хайде да тръгнем към стигийския бряг. Ако по пътя настигнем кораба на Конан добре, ако ли не, не е беда.

От стигийския бряг Зароно и Менкара пътуваха с фургон. Половината от екипажа беше останал да пази „Петрел“, докато другата половина, въоръжена до зъби, придружи своя капитан. Пътуването костваше на Зароно доста злато и това много натъжи крадливото сърце на пирата.

Както повечето моряци, Зароно не се чувстваше комфортно на суша. Това не бе неговата среда и той изпитваше някакво смътно чувство на безпомощност. Може би пустинята беше най-близкият земен аналог на морето, но му бе чужда. Зароно не харесваше нито ритмично поклащащата се походка на злонравните камили, нито сухия пустинен въздух, който изсмукваше всяка капчица влага от гърлото му.

Налагаше се обаче да изтърпи тези неудобства. На третия, ден на хоризонта се появи оазисът на Кажар — странно черен басейн, обграден от тъмна и самотна група неподвижни палми. Сред листака се виждаха очертанията на масивна постройка.

Приближиха предпазливо към оазиса. Най-отпред яздеше Менкара така, че дрехите му, отличаващи го като свещеник на Сет, ясно да се виждат от всеки, който ги следи.

Над оазиса цареше тишина. Никакви птици не плуваха в басейна, нито хвърчаха или цвърчаха сред палмите. Никакъв страж не им извика. По команда камилите легнаха като застрашително накланяха пътуващите. Зароно се обърна към боцмана:

— Дръж под око водачите. Тези кучета са изплашени. Могат да се опитат да избягат и да ни изоставят.

После Зароно и Менкара тръгнаха пеша към масивната постройка навътре в оазиса. Зароно не хареса вида на басейна. Той блестеше на ярката следобедна светлина черен като течни въглища. Върху неподвижната повърхност в някакво подобие на живот се свиваха и разпускаха мазни кръгове. На едната страна се издигаше червеникав каменен блок, приличащ на жертвеник. Върхът и страните му бяха замърсени с тъмни, кафяво-червени петна. Зароно, чийто пороци не надхвърляха нормалните, пребледня и потрепери при мисълта какво може да излезе от черното огледало на басейна, за да изяжда жертвите от каменния блок.